— Какво видя? — пита той. Позата му е някак вдървена, очите му предпазливо са приковани в лицето ми.
По-младото, смеещо се лице на Каро просветва пред мен, а очите й сякаш сменят цвета си между различни нюанси на зеленото.
— Кинжалът беше у мен и аз бягах от нещо, което бях сторила. Но Каро ме намери както винаги.
Разтърсвам глава, за да изчистя спомена от бъркотията на емоциите. Лиъм стисва рамото ми и аз не го отблъсквам дори когато погледът му описва малко по-меко движение. Обвивайки ръка около кръста ми, така че едва усещам кожата му през мократа си риза, той ме повежда обратно към брега. Сядам на една плоска скала. Той увива наметалото си около раменете ми. Когато спирам да треперя, ме пита:
— Забрави за Каро. Научи ли нещо за оръжието?
— Да — поемам си дъх аз, благодарна за съсредоточения му ум и за това, че не ми се налага да нося подобен товар сама. С колкото е възможно повече подробности му разказвам за кинжала, който съм направила — който Антония е направила — за украсеното със скъпоценен камък острие, обвързано с някаква сила. Как той бучеше от тази мощ, как Каро насочи върха му към гърлото ми. Докато разказвам, образът на малко по-младата Каро като че се отдалечава от мен, сплесква се, докато заприличва по-скоро на илюстрация в книга, а не на истински спомен. Препускащото ми сърце се успокоява — поне докато Каро, която познавам в този живот, не се надига, за да заеме мястото й — студена, жестока, настървена.
— Какво мислиш, че означава това? Това ли е всичко, от което се нуждаем? Сила?
— Не знам — прошепва Лиъм.
Може ли оръжието действително да бъде обвързано със сила? Ала съмнението на Лиъм се отразява в мен като ехо и аз скоро отхвърлям тази идея. Ако беше само сила, Каро щеше да е използвала оръжието върху мен. Не, щеше да ми е необходимо нещо повече от сила, за да победя Магьосницата.
— Това ще е без значение, ако не можем да го намерим. Имаше ли нещо друго, нещо конкретно?
Налага се да се върна обратно в бъркотията си от мисли.
— Говорихме за един мъж, Евър — затварям наполовина очи, размазвайки образа на поляната около себе си, опитвайки се да върна спомена. Припомням си смесицата от благоговение и страх, докато изговарях името му. — Каро трябва да ме е връщала обратно при него.
Лиъм поглежда надолу към водата, крехка руменина оцветява бузите му.
— Лорд Евър. Мой родоначалник.
Думите увисват във въздуха между нас, очевидно е сега, когато вече са изречени. Мъжът от историите — злият лорд — нямаше име досега. Не присъстваше в моите спомени или в детските ми кошмари. Но сякаш изричайки името му в спомена си, ние сме му вдъхнали живот. Страхът стяга кожата ми, капки студена пот избиват по гръбнака ми.
— Не се гордея с това — продължава Лиъм рязко.
Поемам си дълбоко дъх. Казвам си, че той е нещо повече от своята кръв. Виждала съм как хора от семейство Гърлинг, без да се замислят, разтварят години време в чая си, като че са бучка захар. Лиъм изобщо не е такъв. Сърцето му е добро.
— Може би това означава нещо, може би има нещо в Евърлес — казвам аз. Кожата ми се стяга като някакво предупреждение. Не мога да се върна. — Там няма река, а езеро…
— Айвън е там — прекъсва ме рязко той. — Баща ми е там. Евърлес вероятно е по-малко безопасен за теб дори от Шорхейвън. Освен това съм претърсил мястото и в него няма нищо друго освен безполезен порцелан и прашасало кръвно желязо. Не можем да рискуваме. — В гласа му се промъква съвсем слаба нотка на съжаление. Раменете му се привеждат и той надзърта настрани към водопада, избърсвайки лекия блясък от мъгла върху лицето си. — Лорд Евър е отдавна мъртъв и погребан. Няма нещо, което вече да не знаем от историите.
— Може би историите са грешни — отговарям аз на мига.
Бузите на Лиъм почервеняват, това е знак да спра, ала аз не вземам обратно думите си. Не съм длъжна.
— Историите ни бяха полезни, но те не са безпогрешни — допълвам аз.
— Не съм казвал, че са съвършени, но те ме доведоха до теб, нали? — той рязко сменя темата: — Видя ли изобщо нещо за убийството на Каро?
— Ами… — умът ми се задейства, разравяйки отново припомнения момент, за да го огледам от всеки ъгъл, сякаш е монета от кръвно желязо. Надниквам надолу към ръцете си, обмисляйки онова, което научих. Ръцете на Алхимика, когато тя е била Антония, ръцете, които са сътворили силата в острието. Същите ръце, които са втъкали времето в кръвта.