— Обвързала съм силата с острието — казвам на глас аз. — Това е само доказателство, че оръжието, което видях, наистина съществува. Обвързано със сила или… не знам, с нещо достатъчно мощно, за да убие Магьосницата. Казах нещо подобно на Каро. Аз на практика я заплаших.
Лиъм поклаща глава, загледан някъде в далечината.
— Джулс, никакви истории не разказват за оръжие, каквото ти описа. Дори и в най-кървавата война на Семпера.
— Само защото не е записано някъде, не означава, че това не се е случило — имам нужда това да е истина, защото знам, че там има някакво скрито познание, което ще ни помогне да унищожим Каро. — Покойната Кралица е унищожила тайните на кръвното време, за да ги запази за себе си, нали? Кой знае какви други тайни са били погребани от историята?
— Помисляла ли си… — той спира рязко, после ме поглежда, а ъгълчетата на устата му са извити надолу.
— Какво? — в мен пламва вълнение, дори надежда. Чакам го да завърши думите си, очаквайки някакъв брилянтен неочакван обрат на логиката да се отрони от устата му, някакъв незабравен факт, който би поставил всичко на фокус.
На Лиъм му е потребен момент, за да отговори:
— Помисляла ли си, че тези спомени може да са лъжа? Или просто още един от капаните на Каро?
Вдишвам, ужилена от думите му. Част от мен признава, че на мястото на Лиъм и аз бих могла да си помисля същото… но другата, ядосаната част от мен, иска да му изкрещи. Защото, ако не се доверя на себе си, ако греша, че истината не е вътре в мен, заключена надалече от триковете на Каро и измамата, се чувствам така, сякаш напълно ще се разпадна.
— Защо? Защото нямаш източници за това? В документите ти се споменава за оръжие.
Той прокарва ръка през все още влажната си коса и въздъхва разочаровано.
— Дори Стеф каза, че има нещо не както трябва в спомените ти.
— Не както трябва… — аз ставам и отхвърлям наметката му от раменете си. Цялото ми тяло гори като жарава. — Ти каза, че Стеф не знае какво приказва. Освен това не дойдохме тук само заради някаква прищявка. Книгата ми каза да потърсим червената река. Ти ни доведе тук, помниш ли? И ние открихме нещо, проследявайки миналото ми.
— Имахме късмет, но нямаме време да търчим из цяла Семпера, събирайки парчетата от пъзела. Пристигнахме тук с определена цел и се провалихме. Не сме по-близо до откриването на оръжието — изстрелва отговора си Лиъм. — Междувременно хрътките на Каро те преследват.
— Не знам какво да правя, освен да сглобя парчетата от загадката, доколкото мога — стисвам юмруци аз. — Може би трябваше да ми кажеш по-рано коя съм.
— Може би изобщо не трябваше да се връщаш в Евърлес — обобщава той хладно.
Извръщам се от него, за да скрия сълзите, които плуват в очите ми, и внезапно усещам ризата си неприятно студена и лепкава върху кожата. Настъпва миг мълчание, а сетне чувам как Лиъм се изправя зад мен. Бавно и внимателно той се доближава до мен и пак плъзва наметалото върху раменете ми.
— Съжалявам, Джулс — думите му са по-меки и умоляващи по начин, който събужда у мен различен вид страх от онзи, който Каро някога е предизвиквала. И най-страшното е… че му вярвам. — Просто не мога да ти позволя… не мога да понеса идеята…
Моля те, не довършвай думите си — мисля си аз, защото вече знам какво иска да каже той. — Не мога да понеса идеята да те загубя.
Преглъщам, примигвам. Болката и страхът в гласа му заплашват да разсеят гнева ми. Вместо това аз го кристализирам, превръщам гнева си в нещо студено, твърдо и устойчиво като камък.
— Този свят щеше да е по-приятно място, ако твоето семейство никога не беше съществувало — изричам аз. — Нищо от това никога нямаше да се случи.
Минава един миг, протяжен и непоносим, толкова дълъг, че си помислям, че неволно съм замразила времето. Тогава Лиъм вдига собственото си наметало от земята и го слага на раменете си, а движенията му са стегнати и отсечени заради едва контролирания му гняв. Пристъпи на вина и страх проблясват през мен, но това няма значение.
Това е цената да го запазя в безопасност.
И преди да продължа да споря, той се обръща и закрачва надалеч от мен право към гората.
Емоциите, трептящи между нас, не се разсейват, когато с Лиъм поемаме с усилие назад към Белууд, без да говорим. Щом излизаме от гората и тръгваме покрай куполообразните сгради на Монтмиър, продължаваме да мълчим. Някакво младо момиче, продаващо цветя от кошница в ръката си, минава край нас. Кървавочервените рози ми напомнят за цветето в дланта на Каро — за начина, по който тя отне живота му и го върна без усилие.