Лиъм спира внезапно.
— Трябва да си тръгнем. Веднага.
Не — мисля си аз. Независимо от пристигането на Ловеца — продължение на влиянието на Каро, вътре в Крепостта на Крадеца аз се чувствам в най-голяма безопасност, откакто избягах от Евърлес. Освен това споменът от водопада изпълва съзнанието ми отново и този път с него се появява и едно ново усещане: мъничко потрепване на силата. Тогава може и да не се бях изправила срещу Каро, но думите й още витаят наоколо: Твоята сила. Не се страхувай от нея.
Не се страхувам.
Искам това да е вярно. Не желая повече да се страхувам.
Ала от изражението на животински страх върху лицето на Лиъм си давам сметка, че той няма да го приеме.
Ето защо казвам:
— Илайъс е прав. Не можем да си тръгнем сега. Ако не се появиш на вечерята, ще събудиш подозрение.
Прекъсва ме изпукването на корк. Илайъс се ухилва дяволито. Извадил е бутилка вино от чантата си. Налива една доста голяма чаша и ми я подава.
— Докато те няма, с Джулс ще се позабавляваме. В края на краищата досега сме оцелявали от набезите на Магьосницата.
— Не му обръщай внимание, Джулс! — възкликва Лиъм надменно. А на Илайъс казва: — Сега не е време за черния ти хумор.
— Напротив, винаги е време — Илайъс се протяга и се обляга назад на стола си. — Вие, семперанците, сте така лишени от чувство за хумор.
— О? — предизвикателството идва от мен. — Как са къниморците тогава?
Илайъс ми се усмихва.
— Толкова се радвам, че попита, госпожице Ембър — казва той. — На първо място, имаме страхотен външен вид. Щастливи сме и мисля, че това се дължи на липсата на зими, които продължават цял век. Освен това в Кънимор не се гледа с одобрение, когато чувстваш нещо, да го погребваш под пластове високомерие и официалност.
Илайъс хвърля поглед на Лиъм.
— Не ме зяпай така намръщено. Това не е ли нещото, за което винаги си мечтал, да бъдеш тук с… — Илайъс разперва ръката си и посочва неопределено в моята посока, а след това я отпуска, когато Лиъм бързо се изправя на крака. Изчервявайки се силно, аз осъзнавам какво искаше да каже той: Да бъдеш тук с Алхимика.
Позата на Лиъм изведнъж става скована, а пръстите му забарабаняват по масата.
— Ще отида на вечеря, но си тръгваме оттук веднага щом се върна. Поне един от нас трябва да приема това на сериозно — заявява той.
Язвителните му думи пробождат кожата ми, но аз не възразявам. След като Лиъм излиза, напрежението се излива от мен и аз се тръшвам на леглото. По-лесно е да забравя слабата тръпка при мисълта за Лиъм, който седи тук с разтворени в скута си книги и мечтае за Алхимика… за мен.
Навън зазвъняват камбаните на училищната кула — за специални случаи, както ме осведомява Илайъс, а след това звукът им заглъхва в нощта. Оживлението на птиците по дърветата е отстъпило място на първите за сезона щурци. Разказвам на Илайъс всичко: за Стеф, за оръжието, оформено като извивката на зъб и направено от скъпоценен и обикновен камък с издълбана метална змия, увита около него, както и за следата, открита в книгата ми, която се надявам да ни отведе до него.
Той ме слуша с интерес. Маниерът му — чар, подплатен със сериозна енергия и задълбоченост — предизвиква възхищение у мен. След като свършвам, Илайъс изважда още няколко бутилки вино и храна.
— Откъде ги взе? — питам аз.
— Откраднах ги от двореца, когато показах лицето си там… очевидно. Останаха множество неизпити бутилки след коронацията, която беше доста съкратена.
— Да, спомням си — засмивам се аз.
А за капак той обобщава:
— Успехът ти трябва да се отпразнува.
— Успех? Какъв успех? — запазвам сарказма в гласа си, като се опитвам да не се издам, че искам той да отговори искрено.
— Знаеш, че съществува оръжие, което ще я убие. Трябва само да го намериш — отвръща простичко той. Навежда се напред и стисва ръката ми. — И най-вече… ти си тук.
Въздухът е белязан от леката топлина на лятото и ние седим заедно до малката писалищна маса, където ядем хляб, сирене и ябълки. Накрая след няколко глътки вино аз събирам смелост да полюбопитствам.
— Вие с Лиъм знаете моята история. Справедливо е и аз да знам вашата.
— Това е скучна приказка, госпожице Ембър — отбелязва Илайъс.
— Ти помогна за спасяването на живота ми. Мисля, че можем да се откажем от тази работа с госпожица Ембър — изпращам му най-хубавата си усмивка. — Просто Джулс е добре, благодаря ти.