Зъбите му просветват в сърдечна усмивка.
— Хубаво тогава, Просто Джулс. — Акцентът му омекотява звука „дж“ в името ми. — Не ти завиждам, че пътуваш сама с Лиъм, пък било то и за няколко дни. Изненадан съм, че не си забравила как се говори.
Тонът му не е язвителен, както когато Ина или Каро се подиграваха на Лиъм в Евърлес. Той е топъл и любящ, може би дори малко покровителствен. Това ми напомня за нещо, което с Амма правехме — дразнехме се една друга, преди който и да било друг да успее, защото от шегата на някого, когото обичаш, изобщо не боли. Обзема ме мъка. Отпивам глътка вино, за да я потисна.
Хрумва ми, че Илайъс вероятно познава Лиъм Гърлинг по-добре от всеки, когото съм срещала в Евърлес, може би от всеки по света, и чувствам прилив на любопитство.
— Ти си от необвързаните земи… как се озова на нашите брегове?
— Необвързаните земи? — засмива се Илайъс. Не грубо, но все пак долавям как се изчервявам. — Това е екзотичен начин да го формулираме, когато всъщност вие, семперанците, сте странните птици в целия останал свят. Единствената земя с магия.
— Никога не съм заминавала оттук — казвам аз. — Така че не знам.
— Повечето хора не са и в двете посоки — навежда се напред той. — Те се страхуват от вас. — Може би вижда шокираното ми изражение, защото се разсмива. — Не, не от теб, Джулс. Страхуват се от Семпера и нейната магия. Трябва да чуете историите за това място. Някои разправят, че веднага щом стъпиш на бреговете на Семпера, самата земя ще източи всяка капчица кръв от теб. Страхът работеше в полза на бившата ви Кралица.
И аз знам, че казаното е вярно.
— Значи семейството ти е било смело… изпратили са те тук да учиш и…
— Ами, моето семейство, ние сме своего рода посланици. Но също така и учени, да. Имахме специално разрешение от вашата Кралица да влизаме в Семпера, когато никой друг не можеше. — Илайъс протяга краката си напред. Аз замълчавам, тъй като не желая да се издавам, че нямам никаква представа за семейството му. — От векове почти всички деца в нашето семейство са прекарвали време в друга страна по свой избор, изучавайки обичаите, историята, търговията, преди да се върнат по собствените ни брегове, за да поемат служебните си задължения. Смята се, че тази практика превръща страната ни в по-силна. По-безопасна. По-добра — бързо добавя той.
— По-добра? — в мен се появява подозрение. Мога да видя причината за него дори и през завистта, която изпитвам, но пък по друг начин това, което Илайъс описва, звучи в смътна близост до онова, което семейство Гърлинг върши с кръвното желязо. В известен смисъл звучи като кражба.
Илайъс посочва навън към една голяма, обрасла с бръшлян сграда със заострен покрив и с прозорци, светещи в златисто в мрака.
— Виж, можеш да зърнеш библиотеката, където съм прекарал по-значимата част от последните шест години.
— Какво учиш? — питам аз като че прекалено нетърпеливо. Но откривам, че искам да знам всичко за Илайъс, за това място и за живота му тук. Животът, който споделя с Лиъм. Някакво странно по вида си желание, отчасти водено от топло чувство и отчасти — от завист.
— Официално ли? — вирва вежди Илайъс. — Философия.
Аз се изсмивам подигравателно. Никога не съм чувала за философ в Семпера.
— А… неофициално? — напомням аз.
Той обмисля въпроса ми, прокарвайки пръста си по чашата за вино.
— Вашата страна не е единствената, заразена с магия. Нашата също беше така някога… и ние много отдавна се заклехме да не позволим това да се случи наново.
— Заразена? — причудлив избор на думи, силно наподобяващ този на Стеф.
Той притихва и отпива от виното си.
— Преди векове двама жители на Кънимор били родени със способността да променят форми. Разказват, че това е било само началото… че когато били деца, те усъвършенствали способностите си и се стремели да ги развиват повече. Ще ти спестя подробностите, но е достатъчно да кажа, че са успели. Силата ги обсебила напълно. Те не станали нищо друго освен зло в най-чистата му форма.
Аз кимвам прехласната. Не мога да си представя, че Каро може да бъде по-обсебена от магията, по-зла, отколкото вече е. Потрепервам от тази мисъл.
Илайъс продължава:
— Кънимор надделял над тях… в крайна сметка с големи жертви. А аз избрах да дойда във вашата страна, за да науча каквото мога за кръвното време. Най-добре е човек да знае каква магия се крие в тъмните краища на света.
Мисля си за Каро… и за това, че колкото повече се мъча да науча за нея и за своето минало, толкова по-бързо всяко знание, което вярвам, че съм придобила, ми се изплъзва през пръстите. Спомням си внезапното нападение на Кралицата и опожаряването на Крепостта на Крадеца като послание, че тайните на времето са единствено нейни. Клането на учените, които са работили тук…