— Не мога да проумея, че смяташ, че в Семпера сега е много безопасно.
Зъбите на Илайъс отново просветват с онази усмивка.
— Не знаеш ли, Джулс? Всичко, което си струва, е опасно.
— Преди няколко седмици нямаше да се съглася с теб — промърморвам аз. Старите ми амбиции проблясват в съзнанието ми: малка, добре поддържана къщичка в покрайнините на града. Парцел земя, достатъчно плодороден, за да изхранва мен и семейството ми, а стените да ни пазят на топло и безопасно през зимата. — Значи… ти си тук по задължение?
— Е, вече не само дългът ме държи тук. То е по-… лично — той отпива глътка вино и пак се взира в мен, сякаш ме измерва.
— Защо? — питам аз предпазливо.
Илайъс изпуска смутена въздишка.
— Защото — подема той — най-добрият ми приятел е влюб…
Аз почти извиквам Спри!, преди думата да се изниже от устата му. Олюлявам се назад на коленете си, а думите на Илайъс ми въздействат като нещо физическо.
Седя мълчаливо и поемам тази информация, а огромните мащаби на онова, което все още не знам, ме заливат. Лицето на Лиъм преминава бързо зад очите ми. Най-накрая намирам гласа си, макар че той излиза бавно и тихо…
— Не го изричай. Вече съм изгубила толкова много хора, не мога… Не мога да мисля за това.
Илайъс ме изучава предпазливо. Известно време стоим в мълчание, отпиваме от виното си и гледаме как луната изгрява извън прозореца. Почти усещам как думите му се загнездват в мен като черно мастило, което се смесва с кръвта ми и се вписва в костите ми. Сякаш изричането им изпраща сигнал към Каро, към Ловеца и белязва Лиъм със смъртен знак.
Илайъс нарушава мълчанието ни:
— Винаги съм вярвал, че ако знаем миналото, можем да променим бъдещето. Но ти, Джулс, си в уникална позиция да сториш точно това.
— Какво искаш да кажеш? — напрягам се аз, чувствайки се неудобно от факта колко близо са думите му до най-съкровените ми мисли.
Той не проговаря дълго, лицето му все още е обляно от лунната светлина, а пламъкът на лампите ни гори ниско. Инстинктивно чувствам, че взема някакво решение, претегля избора си.
— Ти измежду всички други хора знаеш, че миналото има навика да се повтаря…
Изсмивам се горчиво.
— Но това не означава, че миналото непременно трябва да се повтори. Нужно е да вярваме, че можем да променим бъдещето. Иначе какъв е смисълът на нещата?
Отварям и затварям уста, все още не мога да свикам думите си. Изреченото от него раздвижва нещо в мен, ала се страхувам да го разгледам отблизо. Лицето на Каро се оформя в съзнанието ми и се понася там, очите й са с тъмнозеления цвят на стъклена бутилка, устните й са изкривени в усмивка. Мисълта да се прекъсне цикълът на смъртта, изпраща тръпка през тялото ми, дълбоко, чак до мозъка на костите.
— Най-малкото просто знай, че искам да ти помогна, Джулс. Защото Лиъм ми е близък като член от семейството — отпива от виното си той. На лицето му цъфва поредната закачлива усмивка. — Или пък просто ми е скучно. Все пак помисли какво би било възможно, какви неща би могла да постигнеш — казва Илайъс, а в гласа му се преплитат игривост и ужасна сериозност. В изреченото от него има нещо познато. Стреснато проумявам, че Каро каза подобни неща на Антония. — Ако имах твоите способности…
— Но ги нямаш — отвръщам рязко аз. — Нямаш моите способности и нямаш идея какво е.
Очаквам Илайъс да се засмее отново, но той не го прави. Вместо това се вторачва в мен — непроницаем както винаги.
— Тогава, Просто Джулс — казва той спокойно, — какво ще правиш ти с тях?
Някакъв образ се материализира пред мен, мълниеносно и пронизващо като горещ ръжен върху кожата ми. Бъдеще… но бъдеще, в което съм се провалила, където Каро е взела обратно сърцето и живота си, където телата на всички, които някога съм се опитвала да обичам, са погребани в студената земя.
Ако има някакъв смисъл в това да бъда жива, той трябва да е да спра подобно бъдеще. Поемам си дълбоко дъх.
— Ще намеря оръжието, което ще убие Каро. И ако Каро ме открие, преди да го сторя, ще умра, преди да ме залови отново.
Челото на Илайъс се сбърчва, но при думите ми лицето му не изразява пълния ужас, който Лиъм би имал на своето. И аз мигом разбирам защо имам нужда от него.
— Обещай ми — казвам разпалено аз. — Обещай ми, че ако тя ме намери, ти ще ме убиеш, преди да може да ме отведе, за да експериментира с мен, да източи кръвта ми, да изтезава всеки, когото обичам, с надеждата да ме съкруши, докато накрая не го направи.