Илайъс се размърдва неловко.
— Джулс…
— Аз просто… — запъвам се, а гърлото ми пари от чувства. — Само въпрос на време е Каро да научи, че той ми помага, ако вече не го е сторила. Трябва да знаеш, че ако ме пречупи, тя ще си върне силата. Господството й може никога да не свърши. И не е известно доколко брегове ще се разпространи то…
Илайъс примигва и изглежда смаян за първи път. Той свежда очи надолу. Но не казва „не“.
— Обещай ми. Ако не заради Семпера, то заради семейството си. Знам, че искаш Лиъм да оцелее в това — прошепвам убедително аз.
Той изпива няколко щедри глътки вино, докато сърцето ми бие лудо в гърдите.
— Възможно е човек да оцелее, но да не живее пълноценно, а аз не знам дали Лиъм наистина ще живее без теб — казва тихо той. Пресушава другата част от виното си и една капка се разлива върху ризата му, оставяйки червена следа. — Но добре, Джулс. Обещавам ти.
След като думите му заглъхват във въздуха, изглежда, че няма какво повече да се каже. Но излиза така, че не е нужно да казвам каквото и да било, защото нещо малко и блестящо се материализира от нищото и описва дъга над главите ни, прекъсвайки натежалата тишина. За момент си помислям, че това е падаща звезда, но нещото се удря в гоблена в другия край на стаята и се устремява към пода със звън. Лицето на починалата Кралица, гравирано с кръв, желязо и време, се взира в нас.
Монета от кръвно желязо.
Илайъс се отблъсва от масата и взема монетата. Учудване и страх плъзват по лицето му, докато той я превърта отново и отново в дланта си.
Отива до ръба на пода и поглежда надолу към нощта. Но поклаща глава.
— Твърде тъмно е…
Меки стъпки отекват отдолу, а сетне по стълбите. По гръбнака ми пролазва тръпка.
И тогава някой започва да блъска с юмрук по вратата.
19
— Кой друг знае за това място? — питам аз, завладяна от странна смесица от уплаха и чувство за собственост.
— Никой — Илайъс става плавно, невъзможно е да се стресне както винаги. Но аз не пропускам да забележа как ръката му се пресяга към дръжката на камата под хубавата му жилетка.
Той прекосява стаята, отивайки до отвора в стената, надзърта надолу и поклаща глава. Там няма никого.
Обръщам се към вратата, а сърцето ми бие бързо. За първи път се усещам уязвима тук, вълшебството на крепостта внезапно ми изглежда като оскъдна защита. Чувам едва доловими стъпки през каменните стени — леки и припрени. После почукването на вратата. Поглеждам към Илайъс, мислейки си, че Ловеца е в Белууд.
Той свива рамене. От теб зависи — сякаш казват очите му.
Устата ми е пресъхнала, но нямам намерение да се крия като полска мишка в Крепостта на Крадеца, дома на Алхимика. Който и да идва, трябва да притежава нещо мое.
Пресягам се надолу, за да докосна дръжката на камата на колана си, и затварям очи за секунда, призовавайки времето в кръвта си, като се подготвям да се измъкна, ако потрябва.
След това отварям вратата и се отдръпвам, всичко в мен замръзва, когато съзирам стройна женска фигура в сенките. Каро.
Но не, осъзнавам аз, докато изучавам детайлите й — висока, тъмнокожа, облечена в роба на ученичка. Не е Каро. Не е Ловеца. Стеф е. Тя накланя глава към мен, очите й се плъзват надолу от рамото към ръката ми, вкопчена в дръжката на камата.
Отпускам бързо ръце.
— Съжалявам — казвам аз. — Стресна ни.
Стеф свива рамо — мълчаливо извинение.
— Смятах, че монетата ще бъде достатъчно предупреждение. Не исках да прекъсвам някой интимен момент с Лиъм Гърлинг — зяпвам от изненада. Стеф се обръща към Илайъс: — Кънимор. Още не си прекалено сбръчкан, както виждам.
Той се ухилва, въпреки че позата му все още е напрегната.
— Не и поне още няколко години, малка вещице. Лиъм излезе.
Стеф ми се усмихва.
— Както и Линфорт. Ето защо организираме мъничка сбирка в тунелите. Би ли искала да се измъкнеш сега, когато твоя надзирател го няма?
Тялото ми се извива отбранително и аз си поемам дъх, за да защитя Лиъм — той само се опитва да направи това, което вярвам, че е най-добро — но Стеф повдига вежда към мен, преди да съумея да заговоря, сякаш знае какво ще кажа и не е впечатлена.
— Хайде! — подема тя. — Хубав номер изигра с времето тук, но колко е това: разстояние от десет стъпки, повечко ехо, празни коридори? — И тя започва да крачи, за да докаже тезата си, а наметалото й се провлачва по пода, когато стига до стената и се завърта пресилено. — Не ми казвай, че не те сърбят краката да се измъкнеш навън — добавя тя.