Кимвам колебливо. Не мога да скрия, че ми е приятно, задето тя желае да прекара известно време с мен след катастрофата от снощи и след като е прочела странните неща в книгата ми. Нещо повече — тя е права… кожата ме сърби от желание да изляза от Крепостта на Крадеца, да забравя червената река и спомените, които тя носи, както и Ловеца. Стеф се усмихва и надниква през рамо към Илайъс.
— Аз не бих имал нищо против — казва той, а ъгълчето на устата му се повдига нагоре. — Но има един малък проблем: Джулс е най-търсеният човек в цяла Семпера…
— Но никой не знае, че тя е тук — отбелязва Стеф. — И със сигурност няма да очакват да я видят на парти. Виж! — Тя рови известно време в чантата си, докато накрая изважда миниатюрен кадифен вързоп. Прекосява стаята и го разтваря върху масата. Първоначално си мисля, че ще прави още някаква вещерска магия, но платът се разгъва, за да разкрие набор от стъклени флакончета, пълни с боя за лице, и пудриери с прах, както и четки, прибрани в джобове.
— Можеш да се присъединиш към нас — кимва тя през рамо към Илайъс, — но няма да изхабя никаква част от боите си върху теб. Ти вече си твърде красив. — Тя се обръща към мен и се усмихва. — Седни.
Аз хващам облегалката на стола, а в мен пулсира някаква нервност.
— Наистина ли допускаш, че това ще свърши работа — искам повече от всичко друго да изляза от Крепостта на Крадеца, но идеята да се покажа навън, гримирана само с оскъдно количество боя за лице като прикритие, ме кара да се чувствам така, сякаш съм гола.
— Така ми се струва — казва Стеф.
Тя нетърпеливо издърпва стола и аз сядам. Илайъс ни наблюдава с малка непроницаема усмивка върху лицето, докато Стеф работи с този светски вид магия. Нямам огледало, така че вместо това забелязвам как една доволна усмивка постепенно плъзва по лицето на Стеф, а по лицето на Илайъс — слисано изражение на признание на способностите й. Не мога да не си помисля за деня, в който се присъединих към Ина и Каро, за да отидем в Лаиста и да отпразнуваме сватбата на Ина, как те изрисуваха лицето ми и ме преобразиха. Топлината, която съществуваше между нас, преди да открия истината и всичко да се разруши.
След известно време Стеф оставя пособията си. Отворени пудриери и тубички с боя са пръснати по масата. Тя прибира кичур от косата ми и се вглежда как червено-кафявата къдрица изскача обратно. Очите й внезапно се озаряват и тя пак бръква в онзи калъф, вадейки друг тайнствен флакон. Потапя някакъв гребен в него — уханието му е на рози — и когато го прокарва през косата ми, той превръща кичурите й в прави и бляскави.
Тя изважда мъничко огледалце от кадифения калъф и го обръща към мен.
— Достатъчно различно ли е за теб?
Зяпвам от изненада. Вземам огледалото от нея, за да погледна по-отблизо.
Няма нищо драстично различно в лицето ми, но някак просто изглеждам друга. По-възрастна. Скулите и веждите ми са по-изразени, а хлътнатините по бузите и под очите ми са запълнени. Момичето пред мен определено не е прекарало следобеда си, пляскайки в реката или криейки се от някакъв ловец. Устните ми са червени и плътни. Изглеждам на двайсет и пет години, цъфтяща от кръвно желязо, някак странна, спретната, като нова.
Лиъм би се вбесил, ако научи какво замислям, но нещо в мен иска той да ме види така. Ще ми се действително да бяхме просто ученици и да можем която и да е вечер да се измъкнем, за да потанцуваме. Макар да знам, че е невъзможно, не мога да не се вкопча в идея като тази.
— Впечатляващо е — признава Илайъс и среща очите ми. — Джулс, аз не съм твой пазач. Ако искаш да отидеш на партито, можем да вървим.
Сърцето ми бие учестено.
— Искам.
Стеф ни повежда с Илайъс през притъмнелия двор със съвсем явна енергичност в походката си. Независимо че вече трябва да е късно, все още има хора наоколо, които се движат към спалните помещения от сградата, която Илайъс ми посочва като библиотеката, или крачат на групи по пътеките, а смехът им се разнася в нощта. Кожата ми е настръхнала, но точно както ме уверяваше Стеф, никой не ни обръща внимание. Тя ни води към едно от спалните помещения, а след като влизаме вътре, слизаме по някакво стълбище, докато не се озоваваме в тъмен тунел с каменни стени.
Засмивам се нервно.
— Къде ме доведе?
— Всичко е наред, Джулс — обажда се този път Илайъс. — Навсякъде под училището има тунели. Били са предназначени да помагат на хората да се придвижват през зимата, но сега ги използваме най-вече по други причини. — Той се усмихва, а светлината от факлите по стените се отразява в белите му зъби. И наистина, когато се заслушам, мога да чуя гласове някъде навътре в тунела, музика, смях. Стеф тръгва в тяхна посока, а с Илайъс я следваме, докато не се озоваваме в по-голямо пространство, където се срещат няколко тунела.