— О? — сърцето ми забързва. — Кой?
— Братовчед ми Джоуб. Той е син на една от най-могъщите долнопробни вещици в нашето семейство, Алтиа. Тя умря наскоро при… загадъчни обстоятелства.
Стомахът ми се свива.
— Какви обстоятелства?
— Изглеждаше, че е умряла от старост, че е свършило времето й, но ние знаехме, че има достатъчно запаси от кръвно желязо. А един роднина каза, че някои неща липсват в дома й, стари писма, реликви.
Каро — помислям си аз мрачно. Реалността се стоварва върху мен, изтласквайки звуците на безгрижната радост, проникващи в тъмния коридор.
— Съжалявам.
Стеф свива рамене, движението й е премерено и контролирано и знам, че се държи небрежно заради мен. Колко пъти аз самата съм правила същото?
— Ние не бяхме близки — казва тя. — Алтиа и Джоуб бяха ексцентрични, дори повече от нас, останалите. — Поглежда надолу. — И май не е необходимо да казвам, че това поизнервяше всички.
— И Джоуб ли е вещер?
Стеф поклаща глава.
— Не, поне аз не знам. Но той пази архиви за историята на нашето семейство чак до времето на Алхимика и Магьосницата. Ако успееш да му се харесаш, може да ги сподели с теб. Плюс това се носят слухове, че събира артефакти и търгува с тях. Повечето са разни фалшиви настойки и амулети, но пък може да знае нещо за твоето оръжие.
Аз се засмивам.
— Повярвай ми, имам нужда от всички възможности, които могат да ми бъдат предложени.
Тя ми се усмихва криво.
— Радвам се, че си тук, Джулс — изважда нещо от вътрешния джоб на робата си и ми го подава, накланяйки дланта си към светлината на факлата. Първоначално си мисля, че има още ледена зеленика, но не — това е малък, гладък, лъскав сив камък, оформен грубо като лице.
— Майка ми ми го даде — казва Стеф и го поставя в ръцете ми. Той е хладен, направо студен, въпреки че е бил в джоба й. — Каза, че това е символ, който да ми напомня, че злото невинаги носи лицето, което очаквам да зърна. Той ме пазеше в безопасност. — Тя се изчервява и свежда очи. — Както и да е, покажи го на Джоуб, когато се срещнеш с него, и той ще разбере, че те изпраща някой от семейството.
Докато Стеф ми дава указания за къщата на Джоуб, аз гледам мъничкото нещо в ръката си, опитвайки се да не показвам смущение върху лицето си. Това е възможно най-просто изваяният образ, само лека издутина за нос и вдлъбнатини за очи и уста като каменната статуя на Магьосницата, която татко държеше на перваза на прозореца ни.
Силен шум по посока на партито кара и двете ни да замръзнем… няколко крясъка, издигащи се над общата глъч, и в следващия момент музиката зазвучава колебливо и постепенно заглъхва. Скачам на крака, преди да успея да помисля, пускам камъка в джоба си и изваждам камата. Стеф също е станала. Разменяме си обезпокоени погледи, а после тя тръгва, поемайки обратно по тунела. Аз забързвам след нея, защото не искам да остана тук сама.
Музиката е спряла и стаята почти е утихнала, когато се връщаме. Почти всички са се скупчили в средата й с гръб към нас и шепотът на гласовете им блокира онова, което се случва вътре. Стеф се хвърля напред, размахвайки лакти, за да си проправи път, а аз се промъквам плътно зад нея.
И тогава виждам какво е привлякло вниманието на всички, кой е в центъра на кръга.
Лиъм е тук и щом влизам в кръга, очите му се насочват към моите и проблясват първо студено, а сетне разярено. Гневът се излъчва от него на вълни и той ме извежда през арката навътре в тунелите.
— Държиш се нелепо, Лиъм — прошепвам аз, колкото мога по-грубо, но знам, че това не е вярно.
Илайъс се тътри след нас, небрежно махвайки за довиждане на гостите на партито, които ни удостояват с любопитни погледи. Когато се оказваме достатъчно далече в тъмния коридор, Лиъм спира и се обръща към мен. Макар че е ядосан и направо вбесен, както може да се съди по гневното вдигане и спускане на гърдите му, да го видя, определено ми носи облекчение.
— Ти си невредим — промълвявам неусетно аз.
— Да. Ловеца е бил повикан точно когато слязохме на вечеря, за да извърши проверка в спалните помещения — искрят очите му. — Трябва да си тръгнем оттук. Не биваше да ви позволявам на двамата с Илайъс да ме убеждавате в нещо различно. У теб ли са нещата ти?
Хващам каишката на чантата си, долавяйки тежестта на книгата в нея.
— Да и имам идея къде да отида след това. Стеф ми разказа за една долнопробна вещица, нейна далечна роднина на име Алтиа. Умряла е наскоро при мистериозни обстоятелства — потрепервам аз. — Може би това е дело на Каро.
Лиъм ме поглежда смръщено.
— Джулс, трябва да напуснем Семпера, а не само Белууд.