— Ами Алтиа?
— Вероятно я е хванал някой кръволок — казва той.
Толкова отдавна беше, когато водех нормален живот с татко, че почти ме обзема успокоение да си спомня за немагическите опасности в Семпера. Кръволоци — бандити, които се крият в горите и градовете и убиват хората, за да откраднат времето им.
— Не, не е кръволок. Времето й е било изтеглено от нея. Синът й е още жив, ние…
— Не си струва и едночасова монета.
Стомахът ми се свива от думите му, използвани само от благородници, за които един час не струва нищо.
— Грешиш. Това е дело на Каро. Трябва да е Каро — умът ми започва да препуска. Защо иначе би набелязала някого, който е непознат за мен, а не някого, когото обичам или който е свързан с мен? — Тя уби всички, който са ми били съюзници. Синът на Алтиа притежава събраните документи на майка си. Може би той знае нещо… за оръжието или за червената река. И трябва да има причина Каро да стори това.
— Причина ли? — думите на Лиъм внезапно стават палещи. — Би трябвало да знаеш, че на Каро не й е нужна причина, за да убива. Ако наистина е била тя, вероятно е била просто отегчена.
Отварям уста, за да подчертая, че познавам Каро по-добре от него, но гласът ми замира, когато лицето на Роан прелита зад очите ми. Тя го уби, за да разбие сърцето ми, макар че не успя. След това си спомням друго лице — на Кралицата, отметнато назад и потресаващо празно, с устни и зъби, оплискани в кръв. Беше ли заслужила тя смъртта си от ръката на Каро?
Един слаб, сподавен звук се изтръгва от Лиъм. Преди да мога да го спра, той плъзва дланите си нагоре по ръцете ми и ме придърпва малко по-плътно до себе си. Чувствам как трепери.
— Чуй ме — подема той, а гласът му е дрезгав, изпълнен с болка и отчаяние. — Утре още войници ще се изсипят в Белууд, те претърсват навсякъде. Тук не е безопасно. Навсякъде в Семпера не е. Уредих стая за нас в един местен хан на име „Зеленият час“. Ще останем там тази вечер, след това ще тръгнем с Илайъс на сутринта и ще отидем в Кънимор възможно най-бързо.
За кратък момент ми се иска да кажа „да“, да хвана ръката му и да го отведа на някой далечен бряг. Стаята вече е малка и претъпкана. Прекалено тясна за заряда, който се надига между нас, а в гърлото ми се завихря вик на неудовлетворение. Само че това не е вик… това е въпрос, напълно оформен и заслепяващ.
Обичаш ли ме?
Блъсвам Лиъм толкова силно, колкото мога.
— Няма да тръгна с теб.
— Няма да си тръгна без теб — отвръща той. За секунда очите му замръзват, сянката се превръща в лед. Разпознавам жестоката резка на устата му… и мигом разбирам, че той планира да ме отведе дори и да е против волята ми, точно както ме отвлече в Евърлес.
Ала изборът не е негов.
Аз се отдръпвам бързо и разпервам ръце, за да възпра движението му. В далечината Илайъс излиза през вратата. Никой от тях не може да спре балона на времето, който се изтръгва от отворените ми длани, невидимите нишки, които ги замразяват на място.
Обръщам им гръб и побягвам.
20
Следвам указанията на Стеф колкото мога по-точно в мрака. Имам късмет, нощта е безоблачна и лунната светлина ме облива, осветявайки грубата карта, която тя ми направи.
Накрая след час ходене стигам до участък от разпокъсани земеделски земи, където почвата е наскоро изорана в прави бразди. Това ми напомня за малкия къс земя, на който живеехме с татко в Крофтън, и гърлото ми се стяга. На лунната светлина различавам очертанията на схлупена, грохнала колиба и пламъка от една-единствена свещ, горяща зад покрития с платно прозорец.
Трескаво чувство изпълва гърлото ми, докато вдигам ръка, за да почукам. Когато никой не отговаря, аз леко бутвам вратата. Тя не е заключена и се отваря лесно при допира ми.
Вътре въздухът мирише на горчиви, изгорени билки и на влажна земя. Спирам за момент в мрака и се ослушвам. Едничкият лъч светлина идва от свещта в средата на стаята, разположена ниско и пращяща едва доловимо.
Предпазливо пристъпвам в тъмното. Лунната светлина изчезва като изгаснал пламък на свещ.
Когато очите ми привикват, забелязвам, че някой е направил светилище в центъра на стаята: изкусно подредени билки, пълни с отвара бутилки от цветно стъкло, самотно горяща свещ. Смътно си спомням подобни олтари, подредени в дюкяна на долнопробната вещица в Крофтън, всички поръчани и заплатени с кръвно желязо от някой опечален роднина. Единствената разлика е, че разнообразието от дарове пред мен по някакъв начин изглежда по-автентично, те са по-целенасочено подредени, макар че не мога да кажа откъде точно знам това. Може би го диктува просто страхът, който ме обгръща сега, или копнежът ми да намеря смисъл в това пътуване, да се доверя на Стеф въпреки настояването на Лиъм, че подобно начинание е погрешно.