Аз пристъпвам по-навътре в стаята. От това разстояние виждам, че светилището е покрито с някакъв прах, който блести като летливи частици злато. Блещукането му ме притегля напред и аз протягам пръст, за да събера част от него. Пламъкът затопля дланите ми, когато посягам с ръка към него, макар че по кожата ми преминава странен, неочакван студ.
Тогава някой се покашля зад мен.
И аз се обръщам.
Там стои някакъв мъж — висок и широкоплещест, но с изтощен вид. Невъзможно е да се определи възрастта му. С разрошена черна коса и бледо, набраздено от бръчки лице той може да е от трийсет до петдесетгодишен. Ризата му, която изглежда мръсна дори на мъждукащата светлина, виси около тялото. От него се разнася миризмата на алкохол, когато се навежда, за да запали лампата върху непохватно издяланата кухненска маса.
Това трябва да е Джоуб.
В стомаха ми се образува малка буца страх, когато установявам, че той стои между мен и вратата.
Джоуб се взира в мен с мътните си зачервени очи и прави крачка напред.
— Коя си ти? — гласът му е леко замаян, но все още звучи плътно и строго.
— Ч-чиракуваща вещица — заеквам аз и изваждам издълбания камък, който Стеф ми даде. Моля се той да е достатъчно пиян, за да не ме разпознае от рисунките, които Ина разпространи, ако въобще ги е виждал… — Ваша далечна роднина. Чух за смъртта на Алтиа и… — Разпервам ръце с надеждата, че сам ще запълни паузите, но той не казва нищо. — Исках да отдам почитта си.
Джоуб присвива очи към мен, едва поглеждайки към камъка.
— Никога не съм те виждал преди.
Сърцето ми мълниеносно се сгърчва, тъй като си спомням дните непосредствено след смъртта на татко, колко изгубена и откъсната от света се чувствах тогава. Отпускам се леко. И макар че тогава не се опитвах да удавя скръбта си, разбирам защо някой би го направил. Човекът може да е мил, казвам си аз, докато преглъщам желанието си да побягна. Не искам да рискувам да го разстроя още повече, преди да науча нещо от него.
— Никога не съм се срещала с Алтиа — казвам приглушено аз. — Въпреки че тя може да ме е познавала.
— Е, нея вече я няма — отвръща сурово Джоуб. Той хвърля поглед към светилището, а после отново към мен. — Не си донесла никакви дарове. Така че… какво всъщност искаш?
Аз посочвам неуверено към светилището, вече напълно изгубена в лъжата си. Старая се да се заловя за нещо, което ще ми помогне да общувам по-пълноценно с него, да разбера какво знае за оръжието, без да го разгневя.
— Да я почета… и да науча за нея.
Той драсва една кибритена клечка и се пресяга покрай мен, за да запали някаква китка билки. Тамянът веднага започва да гори, изпълвайки въздуха със сладникав дим. Синьо-сив пушек разцъфва в пространството между нас.
— Никой вече не отдава почит на долнопробните вещици в Семпера. Не и от старите времена насам, а те са отдавна отминали. Така че ти имаш намерение да откраднеш нещо от нея — той млъква, позволявайки на малка усмивка да пропълзи по лицето му. — Но има хора, които крадат за добро, и други, които крадат за зло. Ти от кои си?
Да открадна за добро? Това завоалирана препратка към Алхимика ли е? Погледът му е прекалено прям, тежък и все пак не разкрива нищо. Стомахът ми се свива и се боя, че Лиъм е бил прав. Всичко това е загуба на време, опасно е и аз си бъбря тук с някакъв пиян луд… макар че говорът му е притеснително стегнат и обран. Обмислям да тръгна точно в този момент, пресмятайки дали съм достатъчно бърза, за да замразя времето и да се втурна покрай него през вратата.
Но не мога, все още не. Не и преди да разбера дали Алтиа е знаела нещо за победата над Каро. Налагам си да срещна погледа му и да изрека една достоверна версия. Смело, за да получа отговор от него.
— Мисля, че знам кой е убил Алтиа — казвам аз. Очите му се разширяват и той отстъпва крачка назад. — И искам да науча защо.
В опит да се противопостави мъжът задържа погледа ми още миг, след това сякаш нещо излиза от него и раменете му се отпускат.
— Седни — казва той троснато, а гласът му е нисък и ненадейно изпълнен със скръб. Той седя до масата и взема малка бутилка от някаква торба, която виси на колана му.
Краката отново ме засърбяват да побягна. Дошла съм на прага на този човек, очаквайки някакъв скрит съюзник въпреки неясното предупреждение на Стеф, но печалният му тон, липсата на реакция от негова страна, когато му казах, че може да знам кой е убиецът на майка му, са много по-обезкуражаващи от физическото насилие. Изминах целия този път, напомням си аз, избягах от Лиъм. И Ловеца все още може да претърсва спалните помещения в Белууд… не мога да се върна сега. Прогонвайки съмненията си и следвайки протегнатата ръка на мъжа, аз сядам на масата.