— Името ти е Джоуб, нали? — питам любезно аз, докато се настанявам.
На човека, сега прегърбен от скръб, му отнема кратък момент, за да кимне, сякаш трябва да бръкне в паметта си, за да изрови това движение. Докато вдига нагоре ръкавите си и изважда корковата тапа от стъклената бутилка, е далеч по-лесно да видя бръчките, които пъплят по кожата му. Линиите започват между кокалчетата на пръстите му и набраздяват ръцете му догоре, изчезвайки под навитите ръкави.
Налага се да сподавя едно рязко вдишване, когато проумявам, че това не са бръчки, а невъзможно тънки белези.
Той проследява очите ми.
— Тя много често използваше кръвта ми — отпива от бутилката си той. — Винаги казваше, че е заради мен. За да ме направи велик чрез магия, каквато е била някога тя самата и майка й преди нея.
— Тя се е опитвала… да ти даде магия? — питам аз. Нещо се вълнува в мен и се удря в гърдите ми като змийска опашка. — Можеш ли да я правиш?
Смехът му е кратък и горчив.
— Ако си могъщ, можеш да сториш всичко. Ако не си… — той показва с жест към себе си. — Боя се, че усилията на майка ми бяха напразни.
Джоуб изглежда по-стар сега, когато не се извисява над мен. Чувство на съжаление, примесено с дежавю ме пробожда… схлупената, тясна колиба, протяжните движения и думи на мъжа. За миг сякаш съм се върнала в собствената си колиба, а в един тъмен ъгъл гори олтарът за татко.
Преглъщайки, отхвърлям мисълта. Трябва да се съсредоточа върху получаването на информация от него. Когато оранжевата светлина от фенера разкрива стаята, аз се озъртам, примижавайки, за да видя детайлите на по-добра светлина. Стаята е с по-простичка подредба от онази на мнимата вещица, която посетихме с Каро и Ина в Лаиста, когато бяхме заедно в Евърлес. В единия ъгъл се намира малка масичка, отрупана с блестящи шишенца, буркани и дървена везна, а над огнището все още висят кафеникави снопчета сушени билки. Въздухът е наситен с дим и тамян, с металическа миризма на кръвно желязо и нещо друго, което не мога да назова.
Сила — шепне един глас в мен. Смътна, но е там.
Сепвайки ме, Джоуб заговаря:
— Защо стана така — подема той, а гласът му е монотонен и празен, — че едва след смъртта на майка ми се сдобих с парад от доброжелатели? А докато беше жива, тя трябваше да се бори за всяка кръвна монета. — Думите му все още се размазват и сливат по краищата, но смисълът, чувството се долавя идеално. Докато говори, той поръсва нещо в чашата си… разпознавам червеникавозлатистия блясък на кръвното желязо, но това не са монети, а само стърготини. Стомахът ми се свива. Дали Джоуб е кръволок?
— Кой друг е идвал? — питам предпазливо аз.
— Всякакви хора — казва Джоуб с безразличие. — Други вещици и търговци на време, войници и умопомрачени хора. Всички те си тръгват, когато осъзнаят, че не е останало нищо за вземане. Или когато разберат, че нямам нейните таланти.
Сърцето ми притихва. Стеф каза, че Джоуб притежава книжата на Алтиа, които могат да съдържат следа за унищожаването на Магьосницата. Умът ми се вихри, опитвайки се да измисли комбинацията от думи, които ще ми помогнат да получа информация, без да разгневя сина на Алтиа. Хвърлям поглед наоколо…
И тогава забелязвам дребна фигурка на Магьосницата, подпряна върху светилището. Студът прониква в мен.
— Майка ти почиташе ли Магьосницата?
Джоуб се изплюва, а сетне се засмива тихо.
— Не. Но Магьосницата е част от нашето наследство.
— Наследство? — усещам, че се придвижвам към масата, стараейки се да скрия страха си, докато се преструвам, че се хващам за думите му. — Какво имаш предвид?
— В семейството ми има вещици още от времето на Магьосницата. Истински вещици, а не самозванките, над чиито дюкяни висят табели — изрича злобно той. — Прапрабабата на майка ми е била сподвижница на Магьосницата и Алхимика. Алтиа имаше дарба. Но не и аз, освен това нямам деца — казва той с горчивина. — Макар че ти със сигурност вече знаеш нещо от това, щом си научила кой е убил майка ми — Джоуб го заявява толкова ясно, че отначало не съзирам опасността в думите му.
Гласът ми прозвучава дрезгаво:
— Аз… аз не съм убедена. Мисля, че е била слугинята на Кралицата. Едно момиче, малко по-голямо от мен, с тъмна коса и зелени очи… — заекването ми спира, когато виждам как той настръхва и погледът му се изостря.