— И двете — казва провлачено той. — И двете. Мъртвата Кралица и момичето.
Дъхът ми спира.
— Ти… ти видя ли го?
— Видях ги да си тръгват, когато приключваха с нея — казва развълнувано Джоуб. Апатията е изчезнала от гласа му и очите му сега проблясват като стомана. — Беше прекалено късно да я спася. Тя отново говореше лошо за Магьосницата. — Той се навежда напред, а дългите му нокти се забиват в масата. — Винаги съм й казвал да не разпространява тези приказки, но тя никога не слушаше.
— Г-говорила е лошо за нея? — почти ми е невъзможно да спра заекването си.
Притихвам. Той ме гледа изпитателно с хитрост, която не ми харесва. Когато си поемам дъх, Джоуб се надига наполовина от мястото си.
— Ти знаеш нещо, нали? — любопитства той оживено. След което удря по масата. Аз подскачам при звука. Пламъкът на лампата затрептява, а после пак се разгаря ярко.
Сърцето ми бие бързо с увереността, че в тази колиба се крие някакво познание, някаква истина, ала да можех само да ги достигна…
— Момичето, което е убило майка ти, то беше Магьосницата — изричам всичко на един дъх. — А аз търся оръжие, което ще го унищожи.
Спирам внезапно, проумявайки, че съм казала твърде много. Наричайки слугинята на Кралицата древна богиня, заявявайки, че искам да убия Магьосницата… Вероятно звуча като напълно умопомрачена независимо от онова, което Стеф ми разказа за историята на Джоуб.
Бавно, сякаш се опитвам да не смутя елен в гората, аз изваждам древната книга на масата и я отварям на страницата, която носи моята кръв. Потърси червената река.
— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера какво означава това.
Надзъртам нагоре, за да видя, че по лицето на Джоуб се разпростира усмивка, усмивка, която ми харесва по-малко от пиянската му раздразнителност. Когато заговаря, гласът му е кристално ясен:
— Червената река, почервеняла от кръв — рецитира той, като че е някакъв изопачен детски стих.
— Почервеняла от кръв? — главата ми се люшка. — Какво означава това?
Той свива рамене.
— Чия кръв е била пролята из Семпера?
Не бива да отговарям на глас. На Алхимика. Моята. Вътрешностите ми крещят да си тръгна… но не съм стигнала дотук само за да си тръгна без нищо.
— Ами оръжието? Чувал ли си някога…
— Да убие Магьосницата? Какво би могло да убие някого толкова могъщ като нея? — сбръчканото му лице се раздира от гняв, а сетне се разтяга в блажена усмивка. Главата ми се върти от смените в настроението му. — Тя не е нищо друго освен стръвен глад, нали?
— Тя не е нищо друго освен зло — думите се изливат от устата ми неволно. Опасно.
Джоуб се размърдва на мястото си и ръцете ми се свиват несъзнателно, пулсът ми се ускорява, стомахът ми се преобръща.
— Сега тя иска повече от сърцето си — казва той. — Нуждае се и от душата на Алхимика. Тогава нищо няма да може да я спре… ще може да върши неща, които мога само да си представя. Ще създава безсмъртие. Дори ще контролира самото време. Не просто ще го надживява, а ще се движи напред и назад през него. Ще отнема живот с докосване на ръката си. Ще властва в Семпера в продължение на хиляди години и ще седи на трона дълго след като аз се превърна в прах.
— Не, това е невъзможно — не знам защо се опитвам да убедя Джоуб в нещо подобно, но не мога да спра думите си, нито пък да извикам умоляваща нотка в гласа си.
— Нищо не е невъзможно — сега той вече се е надигнал, а светлината на лампата прави сянката му все по-уголемяваща се на пода. — Магьосницата ми го каза сама. Аз чувам нейния шепот. Докато спя. В сънищата си.
И ето че вече движенията му не са бавни, не са разконцентрирани. В ръката му се е появил нож, гласът му е станал студен и властен. И все пак нещо в думите му ме кара да се подчиня, когато той пожелава да пристъпя напред.
Аз ставам и треперейки, отивам до светилището, а Джоуб се приближава зад гърба ми. Разтварям дланта си с камата, дори не усещам болката. Протягам я напред, така че кръвта да покапе над мъждукащата свещ.
Пламъкът се изстрелва нагоре със сияйна светлина, сигнал за магия, насочена право към мен.
И той се хвърля към шията ми.
21
Кръвта закипява във вените ми, вдигайки се да ме защити, преди умът ми да успее да я настигне, докато бушуваща топлина залива тялото ми. Размахвам ръцете си напред и колибата се разтриса от силата на това действие.
Този път не сдържам магията си.
Джоуб се насочва бързо към мен с протегнати към гърлото ми ръце, но аз грабвам бутилката му от масата. Той извиква, когато тя се трясва в главата му, а ударът го събаря и отблъсква от мен. Той пада върху ръцете и коленете си на пода.