Не мога да не си спомня какво ми каза Каро в двореца — че съм откраднала сърцето й само защото съм могла, защото съм искала нейната сила. Не… няма да се поддавам на номерата и лъжите й. Няма да повярвам в най-лошото за себе си.
И все пак… нещо в сърцето ми ме тегли. На какво наистина съм способна? Защо не мога да си спомня какво се е случило? Защо е толкова трудно да намеря спомените си от минали животи?
Градът профучава край мен: тъмна къща, бездомно куче и осветен прозорец преминават прекалено бързо, за да ги видя, като че властта ми над времето ме поглъща цялата, изпращайки ме да тичам по полето, докато земята забавя своя ход. Някак, макар да изглежда, че са изминали само секунди, аз се оказвам в Монтмиър, питайки как да стигна до хана, за който спомена Лиъм, и в ума ми няма друга мисъл, освен да избягам. Със сълзи, които се стичат по лицето ми, аз се втурвам през тъмния вход на „Зеленият час“ по коридора до нашата стая.
След това затръшвам вратата зад себе си и дърпам дрехите си, неистово желаейки да сваля от себе си всяка следа от Джоуб, всяко напомняне за онова, което извърших.
Когато завършвам с преобличането и оставам по боси крака, съзнавам, че Лиъм седи облегнат на далечната стена и ме чака буден. Ризата му е разкопчана и косата му е разпусната, обрамчвайки лицето му с меки къдрици.
Пулсът ми изобщо не се е успокоил, откакто избягах от колибата на Алтиа. Сега дори тупти още по-силно, заглушавайки звука от стъпките ми по дъските на пода. Нещо — вина и облекчение, паника и страх, всички те сплитащи се в притеглящото ме усещане, което все още отказвам да назова — ме пренася през стаята, подтиква ме да падна на колене срещу него, докато едно ридание не разкъсва гърлото ми.
Посягам към него, болезнено копнеейки да бъда докосната, да изгоря спомена за смъртта.
Очите на Лиъм са невъзможно тъмни и меки от съня. Стаята е почти черна, но с помощта на адреналина, който все още снове из мен, мога да го видя съвършено добре: всяка сянка от миглите му върху скулите, начина, по който шията му потрепва от пулса, устните му, които се разтварят със звука на името ми. Пръстите му, които се протягат напред, за да се преплетат в косата ми.
И аз се навеждам, за да го посрещна. Ръцете му се вдигат към мен, обгръщат ме и за секунда устните ни се допират.
Топлината ме залива като водопад. Той е топъл, почти трескав и ръцете ми се заравят в косата му, а устните му се раздвижват върху моите. Проронва името ми. Дръпва ме в леглото върху себе си, приласкавайки ме плътно до тялото си, успокоявайки треперенето ми, изпълвайки ме с напълно непознат вид болка. Той самият има вкус на сол и сандалово дърво, а ръцете му на гърба ми са меки и се раздвижват, за да обхванат кръста ми. Държи ме като нещо скъпоценно; нежното докосване на езика му до устните ми изтръгва от мен въздишка… ленив звук, стопяващ се във въздуха, който вече не е между нас… и не прилича на нищо друго, което съм чувала преди.
Сърцето ми забавя ход, за да бие в унисон с неговото — мощният, отмерен пулс на кръвта му веднага след събуждането, който ми шепти от всички места, на които телата ни са притиснати едно към друго. Буйната ми, танцуваща кръв намира пристан в неговия непоколебим пулс, едновременно забавяща се и развихряща се, шумна и притихнала.
Мога да накарам този момент никога да не свършва. Лиъм няма да се бои, мога да го разбера от ласката, с която едната му ръка се вдига, за да погали бузата ми, от чудото в диханието му, когато той се откъсва за миг, за да си поеме дъх, а сетне наново намира устните ми. Той ще остане тук с мен завинаги, ще го стори, ако не се отдръпна.
Но не мога. Не мога да спра целия свят. Не и завинаги.
И макар това да е сред най-трудните неща, които някога съм правила, аз го пускам. Отдръпвам се. Все още седнала на леглото му, всъщност в скута му, попивам изражението в очите на Лиъм, все така замъглени от съня, жадуващи и нежни едновременно. Позволявам си да се учудя колко прекрасен е той. А после Лиъм вдига ръцете си от кръста ми и ги задържа между нас, връзка и преграда ведно, докато осъзнаването, че всичко това не е сън, изпълва погледа му.
22
Застинали двамата с Лиъм седим там в рамките на дълго проточил се момент. Разкъсва ме съжаление. Чакам той да заговори или дори лицето му да се промени от сънливото учудване, което представлява сега.
— Джулс. Какво стана? — не съм убедена дали говори за целувката, или за онова, което се е случило преди нея… за онова, което ме накара да избягам от Белууд, онова, което ме доведе тук, хвърли ме в ръцете му, причината за моя ускорен пулс. Нозете му са замръзнали на място, пръстите му все още са увити около ръцете ми. Кожата му излъчва топлина. Той внимателно проследява костта на китката ми, обръща ръцете ми с дланите нагоре, за да се разкрие разрезът, който Джоуб направи върху плътта ми.