— През цялото време ти беше прав, че трябваше да избягам оттук — оставям дрехите и се връщам да седна до него. Тялото ми се чувства едновременно тромаво и приклещено, собствената ми безпомощност притиска кожата ми отвътре. Не мога да сторя нищо друго, освен да го убедя да се върне в Евърлес, където може да бъде повече в безопасност, отколкото е с мен. — Сигурна съм, че Илайъс ще се съгласи да ме отведе.
— Разбира се — отговаря той объркано. — Разбира се, че ще ни отведе…
Лиъм притихва, когато съумявам да му отправя сълзлива усмивка. Състрадание и съжаление раздират гърдите ми, щом си спомням обещанието, което ми даде Илайъс в Крепостта на Крадеца — че ще убие Алхимика, за да гарантира, че Лиъм няма да пострада.
— Лиъм — проронвам аз, насилвайки се да продължа да дишам, така че гласът ми да не секне. — Трябва да се върнеш в Евърлес. Престори се, че нищо от това не се е случило.
Той ме поглежда с празен поглед, без да каже нищо. Независимо колко много интелигентността му ми лази по нервите обикновено — бързият му ум непрекъснато се приковава към следващия отговор, преди дори да смогна да схвана загадката — сега тя ужасно ми липсва. Прекалено трудно ми е да понеса мълчанието. Има опасност гласът ми да затрепери, така че не казвам нищо повече. Скръствам ръце на гърдите си, мъчейки се да облекча ледената болка, която се врязва в дробовете ми с всеки дъх.
— Ще тръгнеш сама? — пита той.
— Да… — сега гласът ми наистина затреперва. Преглъщам и опитвам отново, пренареждайки думите си, но не мога повече да се противопоставям на това да му кажа истината. — Време е да се разделим.
— Това ли е, което искаш?
— Това е.
Дълго време Лиъм не проговаря. Просто се взира в мен, а очите му търсят отговора на някаква загадка. Най-накрая той кимва, рязко като падането на гилотина, след което приключва със събирането на нещата си от стаята. Аз седя там и го наблюдавам с празен поглед — като призрак на самата себе си.
За секунда той изглежда замръзнал, след това протяга колебливо ръка към мен и хваща моята, стиска я веднъж, преди да кимне.
Другата му ръка се вдига към лицето ми и той погалва бузата ми с върховете на пръстите си, толкова бързо и леко, че почти не мога да разбера дали не си го въобразявам.
Поглеждам в очите му.
— Обещай ми, че ще бъдеш в безопасност.
— Бих ти обещал всичко — казва той.
Лиъм издърпва собствения си малък бележник от купчината си с вещи, после го притиска към ръката ми и свива пръстите ми около него. Докосва устните си до челото ми с припряно движение, преди безшумно да се измъкне през вратата, без да ми остави какъвто и да било шанс дори да прошепна сбогом.
23
В някакъв момент заспивам свита до таблата на леглото, с ръце около коленете, а матракът под мен е влажен от сълзите ми. Няколко часа след като Лиъм изчезва, когато се събуждам на бледата слънчева светлина, Илайъс седи до масата и изглежда мрачен. Но той просто казва:
— Какъв е планът, Алхимико? — върху устните му играе загатваме за тъжна и закачлива усмивка.
Позволявам на още една сълза да се плъзне по бузата ми. Изтривам я и за секунда се замислям колко различни са Лиъм и Илайъс. С Амма също бяхме противоположности на пръв поглед. Спомен за смеха й отеква в съзнанието ми.
Стягам се и разказвам на Илайъс за случилото се с Джоуб, за изопаченото детско стихче, което ми бе казал, когато му показах странното изречение в книгата си. Червената река, почервеняла от кръв. Казвам на Илайъс как той е предположил, че става дума за кръвта на Алхимика. За смъртта на Алхимика. Въпреки че Джоуб ме нападна и макар че не можех да му се доверя, той не ме излъга. Нямаше причина да го стори… или достатъчно ум.
— Потърси червената река. Смяташ ли, че по някакъв начин това се отнася за твоята смърт? — Илайъс се намръщва. — Ти си умирала повече от веднъж.
— Но знаем за поне една смърт, която се е случила в река. Поне според историите.
Той се обляга назад.
— Каро те е принудила да изядеш сърцето й през първия ти живот.
Аз кимвам.
— Според историите аз съм й предложила обратно сърцето й, като съм го превърнала в дванайсет камъка. Тя ме е накарала да ги изям, защото е вярвала, че съм я заблудила, точно както съм измамила господаря, а после в гнева си ме е удавила в реката.
— И ти искаш да отидеш там?
Кимвам отново.
— Дори ако историите не са истина, те съдържат истини. Ами ако съм се опитвала да насоча себе си към тази история, към онзи момент, защото тогава се е случило нещо важно? Някакъв ключ към победата над Каро? Може би това наистина е било номер през цялото време и аз съм възнамерявала да я унищожа там и тогава.