Аз протягам камъните на живота между нас.
— Не мислех, че ще дойдеш — подемам най-сетне.
— Защо тук измежду всички места? — гласът й е хладен, овладян. Очите й се присвиват презрително към камъните в ръцете ми. — Какво е това?
Преглъщам. Накланям камъните нагоре, за да уловят светлината.
— Твоето сърце.
Очите на Каро се разширяват. Нещо проблясва в дълбините им. Тя пристъпва по-близо и се озовава на една ръка разстояние от мен. Може да се пресегне и да вземе камъните, ако пожелае. Ала не го прави.
Крайчетата на устните й се извиват надолу в скръб или подозрение. Застанала така, силуетът й се откроява на фона на светлината от залязващото слънце зад гърба й и очертанията й изглеждат неясни, сякаш е излязла от някой сън. Или може би причината е в мен… отслабнала от страх.
— Какво трябва да сторя? — пита Каро.
Преглъщам болезнената буца в гърлото си.
— Просто… ги изяж.
Тя ме наблюдава, а погледът й е непоколебим и коравосърдечен като слънцето зад нея. Очите й изглеждат тъмни, чертите й са необичайно изострени, сенки правят бузите й хлътнали и привнасят черни петна под очите й. Протягам към нея свитите си като чашки ръце, докато пръстите ми почти не докосват гърдите й.
Решителният зелен поглед на Каро просветва към камъните в ръцете ми, а сетне се връща върху лицето ми. Тя нежно изважда само един от камъните от ръцете ми. Поднася го до устните си. И спира.
— Ти ми отне всичко. Всичко.
Дланите ми се свиват.
— Сторих само необходимото, за да те спася. Моля те, повярвай ми!
— Лъжкиня такава! — изсъсква тя.
Опустошителна огнена ярост избухва в очите й. Другата й ръка се стрелва и тя сграбчва китките ми заедно, а хватката й е смазваща по начин, който няма нищо общо с магията. Извиквам от болка и пръстите ми се разтварят, оставяйки другите камъни да паднат на земята с глухо тупване. Опитвам се безуспешно да се изтръгна от хватката й, докато тя размахва заплашително камъка в ръката си… и го вкарва насила в устата ми, притиска го към гърлото ми, за да го преглътна.
Болката от камъка, който се разтваря върху езика ми, е заслепяваща.
— Каро — ломотя аз. — Моля те… — Ала единственото, което мога да направя, е да се мятам изнемощяла, докато Магьосницата ме завлича към реката и натиква насила камък след камък в гърлото ми. Зрението ми преминава от червено към бяло, а сълзите ми кървят във водата.
— Това е бил планът ти винаги, нали? — изръмжава Каро. — Смятала си да ме убиеш завинаги и да носиш сърцето ми със себе си за вечни времена. Кажи ми, че не е вярно, Антония, вземи го обратно!
Думите й се размазват в ушите ми, смисълът — но не и гневът — потъва в плисъка на вълните, а собствената ми кръв бучи в ушите ми. Опитвам се да крещя, да се боря, но една вълна залива лицето ми и мътна речна вода изпълва гърлото ми. Пръстите ми разкъсват някаква тъкан.
Струва ми се, че мога да видя нещо блестящочервено, като размазано петно през речната вода, която покрива устата и носа ми. Рубинено острие, пламнало от залязващото слънце точно над повърхността на реката. Посягам към него, зрението ми гори в черно, но връхчетата на пръстите ми не докосват нищо… никъде и навсякъде едновременно и…
Аз умирам.
25
Задъхана се измъквам от водата с протегнати ръце, за да отблъсна човека, който ме дави, и светлата бледа ивица от следобедното небе почти ме заслепява.
Тази малка болка е прекалено голяма, както и огънят в гърлото ми и агонията от борещия се за повече въздух ужас, изстрелващ ножове през тялото ми. Размахвам ръката си нагоре, за да закрия небето… и едва когато тя наистина ми се подчинява и покрива очите ми, осъзнавам, че нещо се е променило. Крайниците ме болят, но в тях има сила. А под мен има нещо твърдо — пясък — въпреки че главата ми все още е наполовина под водата. Стомахът ми се преобръща. Тялото ми вероятно е реагирало, сякаш го душат и давят, макар да не беше така.
Хвърлям се напред с вик на облекчение и стъпвам непохватно на пясъка, преди да се претърколя по гръб.
Оставам така за дълъг момент, докато болката в гърлото и дробовете не избледнява леко и усещането не се изплъзва от мен подобно на речната вода, оттичаща се от бузите и ръцете ми. Клисурата придобива очертания, водата се завръща към своя обикновен зелено-сив цвят, а от Каро няма никаква следа.
В продължение на няколко минути единственото, което мога да направя, е да приседна бавно и да дишам, да се мъча да потисна паниката, докато ръцете ми се свиват в юмруци около пясъка от двете ми страни. Следи от спомена са се вкопчили в мен. Спомням си топлината на камъните от сърцето на Каро. Пръстите, които бяха като нокти, впити в гърлото ми.