Някаква нова мисъл прекъсва тревогата ми: аз се опитах да върна сърцето на Каро. Историите са верни.
Но какво значение има това?
Докато цялостният спомен ми се изплъзва, ужасът, сквернящ вените ми, започва да се задълбочава, дъхът ми наново се учестява и в очите ми се събират сълзи. Спомням си основната причина, поради която с Илайъс дойдохме тук… и онова, което съзрях точно преди Каро да ме убие, блещукащо над повърхността на водата.
Оръжието, зъбът, нокътят. Кинжалът с рубина, този, който се вмъкваше и изхлузваше от съзнанието ми като нишка. Едничкото нещо, което може да ми помогне да убия Каро, да сложи край на всичко това. Но колкото повече се напрягам да сграбча спомена, да намеря смисъл в него, толкова повече се съмнявам в себе си. Посегнах към кинжала, докато се давех в реката, в ивицата, изтъкана от чернота. Може ли да е бил само видение, образ, който отчаяният ми ум е създал? Дали е загубен във времето, или някъде другаде? Или изобщо не съществува никъде?
Всяка закътана в мен надежда бързо умира, когато си спомням, че Лиъм е в Евърлес. Каро също. Дали тя знае? Може ли оръжието да е там въпреки онова, което каза Лиъм? Заради това ли тя отиде там, за да освободи света от единственото нещо, което може да я убие? Затварям очи, облягам се на плоската скала край брега, замаяна от въпросите, на които нямам отговор…
И се стряскам. Защото под дланите ми, издълбано в скалата, има нещо познато. Грубо издяланите форми на змия и лисица. Проследявам фигурите с върха на пръста си.
Светът наново се променя — стремително и с някакво мощно дръпване в съзнанието ми. Гората отстъпва назад. По-млада. Пръстът ми все още проследява формите в скалата, изронвайки камъка, но ето че сега карам скалата да се стопи за първи път. Превръщам я в прах с едва доловимо докосване.
Отнякъде зад мен се чува глас:
— Здравей!
Извръщам бързо глава. Треперя, коленете ми се свиват към гърдите. Но това е просто малко момиче с тъмна права коса и очи, зелени като тревата, което стои на няколко крачки от мен.
— Какво рисуваш? — пита то.
Бавно отпускам коленете си. Момичето скъсява разстоянието между нас и се навежда над скалата.
— Змия?
— Така ме наричаха. В моето село. Или вещица.
Момичето коленичи до мен и поглежда към роклята ми, която е покрита с мръсотия и осеяна с дупки.
— Затова ли избяга?
Аз кимвам.
— И никога няма да се върна. Не можеш да ме накараш.
То се усмихва.
— Баща ми ме нарича лисица, защото съм умна. Един ден ще науча много хитрини като лисицата. Ще направиш ли една рисунка и за мен?
Изпълва ме топлина, която се спуска надолу по ръката ми, докато я движа по каменната повърхност. Очите на момичето искрят, докато ме наблюдава как издълбавам лисица до извитите линии на змията.
— Баща ми каза, че можеш да дойдеш у дома с нас — сключва то ръката си около моята, а дланите ни засияват, когато се допират.
— Нямам никакви пари…
Отдръпвам ръката си, но то я хваща отново.
— Не бива да се притесняваш за това. Баща ми има много — момичето се обръща и посочва към някаква фигура, стояща на разстояние, след това пак се извръща с лице към мен и изважда от джоба си мъничка кесия, за да ми покаже проблясването на сребърните монети в нея. Върху кесията е отпечатано разцъфващо дърво.
Протягам нагоре ръка и изваждам нещо от косата си. Синя сатенена панделка.
— Трябва да ти дам нещо, ако ще идвам да живея с теб.
Ухилено, момичето взема панделката и ми помага да се изправя.
— Не трябва да се страхуваш повече. Аз съм специална като теб. Баща ми също. Ние не сме като другите хора.
Светът пак се променя пред очите ми. Озовавам се обратно в долината Блайт и всеки сантиметър от мен е Джулс Ембър.
Надавам сподавен, безмълвен вик от чувство на неудовлетвореност, без да се интересувам как той отеква по стените на клисурата… защото не искам вече да бъда въвличана в миналото си, в натрошеното на дребни частици негово огледално отражение, рееща се с парчета от мен самата, които не могат да се подредят. Когато нямам повече сили да ридая, се изправям уморено на крака със залитане и се оглеждам, опитвайки се да реша какво да правя по-нататък.
Въпреки че умът ми блуждае, ми хрумва, че Илайъс трябва вече да е тук. Трябваше да ме посрещне на брега на реката. Той може да ми помогне. Илайъс може да открие някакъв смисъл в това.