Приливна вълна от болка ме блъсва наново и светът около мен се размазва обратно в различни цветове.
Изправям се.
Макар да не го контролирам, чувствам как времето ми се измъква от мен като змия, хвърляща кожата си. Болката в гърдите ми внезапно намалява, а след това изчезва. Кръвта се връща в раната. Сълзите от очите ми, които дори не съм забелязала, че са се стекли по бузите, пресъхват, избистряйки зрението ми навреме, за да видя сребърната линия във въздуха, изстрелваща се назад към Илайъс.
Самото време трепери. Аз съм на крака невредима, Ловеца тича към мен, а ножът е в ръката на Илайъс. Той го гледа замаян, изражението му е като на някого, който се опитва да си спомни нещо.
— Въоръжен е! — извиква един от войниците.
Прекалено съм зашеметена, прекалено мудна, за да спра онова, което се случва след това, независимо че осъзнавам как ще се развие. Войниците пристъпват напред като един. Мечовете проблясват. И Илайъс пада, а собственият му кинжал тупва безполезен.
Не.
Времето пак избухва навън от мен. Едва ли вече имам контрол над него, невредима и жива, изпълнена със страх и ярост. Дори когато то се устремява вън от мен, аз също се затичвам покрай замръзналата фигура на Ловеца, покрай войниците в техните насилнически пози, до мястото, където Илайъс се е отпуснал на колене върху земята, притискайки една дълбока рана отстрани на тялото си.
Ако съумея да ги задържа още малко, имам шанс да го спася.
Падам на колене пред него и докосвам рамото му, за да го измъкна от застиването. Примигвайки, той се събужда и лицето му веднага се изкривява от болка. Вълна от признателност, че е изпълнил обещанието си, минава през мен, последвана бързо от разтърсващо, пронизващо съжаление. Още един човек е мъртъв заради мен, макар да е ясно от объркването, с което ме гледа, че той не си спомня да е хвърлял кинжала си.
— Ще върна времето, за да те излекувам — казвам аз и слагам ръка върху ребрата му точно над раната. Илайъс трепва и кимва, а аз затварям очи и призовавам времето за трети път, надявайки се да го ускоря около раната на Илайъс и да го излекувам, преди да е изгубил прекалено много кръв. Ала мислите ми са твърде неподредени, сърцето ми бие твърде учестено. Образи, запечатали тялото на Амма, прелитат пред очите ми. Безмилостният ми вътрешен глас крещи към мен, че съм се провалила, лошо извинение за Алхимика, че съм направила погрешно всяко едно нещо от деня, в който напуснах татко, за да отида в Евърлес. Сълзи се стичат по лицето ми. Аз хапя устната си и се мъча да се съсредоточа върху раната на Илайъс, но ръцете ми треперят от скръб, ярост и съмнение. Изгорена съм отвътре — куха и безполезна.
— Джулс. Просто Джулс — гласът на Илайъс е дрезгав от болка, но под нея някак все още има следа от предишната му шеговитост.
Поглеждам нагоре към него със сълзи в очите. Усещам, че раната му заздравява, но не достатъчно бързо. Не достатъчно. Кръвта се процежда отстрани по тялото му и се просмуква в почвата, оцветявайки смачканата пшеница под него.
— Само драскотина. Ще се оправя — казва той, а ръката му се сключва около китката ми. Аз проследявам погледа му, над нас войниците и Ловеца са застинали във въздуха, връхлитащи върху нас със скоростта на струпващи се буреносни облаци. — Наистина. Трябва да се измъкнеш оттук.
— Не мога да те оставя тук! — викам аз, без да се притеснявам колко отчаяно звуча.
— Можеш и ще го сториш — хваща той ръката ми, която е върху тялото му. — Съмнявам се, че Каро ще ме убие. Поне не веднага.
— Не е голяма утеха — изръмжавам му аз. Чувствам как по лицето ми избива пот, когато впрягам цялата си концентрация, за да излекувам раната му. Но това не е достатъчно. Аз не съм достатъчна.
— Върви, Джулс! Довърши онова, което започнахме — той ме дарява с вяла, половинчата усмивка.
Да го зарежа тук е последното нещо, което искам да направя, но чувствам как силата, с която държа времето, излинява. Скоро войниците и Ловеца ще се събудят. И нещата само ще се влошат за Илайъс — и за двама ни, ако съм тук с него.
Накъдето и да поема след това, трябва да тръгна сама. Илайъс кимва, а шеговитостта се изплъзва от лицето му.
— А сега тръгвай, Джулс! — Думите му са сетната искрица светлина в сгъстяващия се мрак.
26
Да полетя. Бях забравила какво е чувството.
Конят на Ловеца галопира под мен. Тропотът на копитата му, болката в краката ми, докато се опитвам да се задържа върху седлото, ми помагат да забравя онова, което току-що сторих… яздим часове наред, преди да си спомня гледката с раната на Илайъс. Позволявам си да поплача, обвинявайки брулещия ме вятър, а не себе си за това, че оставих най-добрия приятел на Лиъм в ръцете на врага.