Несъзнателно падам на колене, а силата ми ме напуска докрай. Изведнъж усещам присъствието на мъртвите, имам чувството, че ме заобикалят, сборище от невидими очи, ням вятър от бездиханност. Бремето на очакванията и напомнянето за моя провал, че аз, която съм се връщала отново и отново, докато те не са, мога някак да ги спася, да ги избавя. Татко, Роан, Амма. И тези, които не познавах добре — Рин, жената, която ми каза името на майка ми, приклещена в безкрайната примка на своето време в Брайърсмор; вещицата Алтиа и дори нейният син Джоуб.
Илайъс, който може би вече е мъртъв.
Кой знае още колко души назад във времето през историята на Алхимика.
И все пак тя не ме е пречупила. В продължение на векове не съм преставала да се боря на сляпо, без да печеля, но и без да й позволявам да ме сломи напълно, и в продължение на векове семперанци са умирали заради това.
Споменът за моята смърт пак ме връхлита и аз долавям внезапен прилив на безразсъдство… на срам.
Лъжкиня. Ти ми отне всичко.
— И ти ми отне всичко — изричам думите на глас, макар че звучат странно в устата ми. Задържам ги в себе си и ги превъртам в съзнанието си. Сега, когато съм притихнала, странният момент, в който се вмъкнах край реката, този, който бе вкоренен дълбоко в рисунката на змията и лисицата, изплува в ума ми. Защото малкото момиченце беше Каро, разбира се. А мъжът в далечината, баща й…
Който ме покани да живея с тях.
Стомахът ми се свива и аз се изправям на крака.
Суеверието не би ми позволило да стоя толкова близо до гробовете, би казало, че отровеното, мъртво време на Роан може да се надигне и да излезе от земята като живо същество, за да смрази от ужас кръвта ми. Ала аз не се отдръпвам, не мога. Защото, щом мъглата се разтваря в сутрешното слънце, зад гроба на Роан изниква редица от надгробни плочи. Редове и редове от тях. Любопитна, поемам покрай редиците, докато не срещам познато име:
Лорд Улрик Евър
Надгробният му камък е обикновен, почти гол с изключение на познатото ми цъфтящо дърво, същата форма като онази, отпечатана върху кесията с монети, която Каро ми показа, когато ме откри.
Светът се размазва. През зеленото и сивото съзирам друго лице. На татко. Чувам гласа на Каро. Моят баща.
Лорд Евър.
Бащата на Каро.
Как е възможно Лиъм да не се досети, как е възможно аз да не се досетя? Въпреки всичко чак до мозъка на костите си чувствам, че това е истина.
Прошумоляване на движение или звук, толкова приглушен, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила, е онова, което ме откъсва от мислите ми.
Отначало решавам, че съм попаднала в друг спомен, но небето си остава същото бледосиво на цвят. Поглеждам в едната посока, после в другата, търся следа от друго живо същество на гробището. Няма нищо, но сетивата ми настръхват, отчитайки десетките масивни надгробни плочи и мъглата, която лесно може да скрие някой натрапник. Може би това е просто друг скърбящ приятел или любим с разбито сърце, който е избягал, като ме е видял.
Тогава нещо докосва гърба ми, нещо студено, малко и остро, което ме кара да се скова.
— Обърни се! — дочувам ниския шепот и се обръщам.
За да видя Ловеца, който стои пред мен.
В дробовете ми се събира писък, но съм решена да не го изпускам. Той стои там с маска и качулка, на една ръка разстояние от мен… и върхът на ножа му е на сантиметър от гърдите ми. Мъртвешки застинал е, не виждам дори движението от дишането му. Сякаш е призрак, оръжие на мъртвите, което идва да предаде Алхимика на правосъдието.
Ловеца се хвърля към мен — плът, мускули и кости — и всичко е твърде реално. Аз едва го избягвам навреме. Чувствам тежестта и топлината на човека под черната коприна, чувам как ножът му пее във въздуха, а после плавния му, сковаващ ме от страх удар, когато пронизва земята. Той пак се устремява към мен.
Аз се препъвам назад, все още вдървена и бавна от сгърчването ми върху студената земя. Гърбът ми докосва някакъв надгробен камък, аз наполовина падам зад него, снишавайки се надолу, и следващото замахване на Ловеца с ножа едва се разминава с лицето ми. Изправям се на крака и тръгвам заднешком, стараейки се да не се извръщам от него и вдигайки ръце, докато вървя. Засенченото лице на Ловеца поглъща очите ми. Не мога да откъсна взор от него. Разтреперана си спомням фигурата, която се опита да ме удави. По някакъв начин това мрачно пространство, където би трябвало да бъдат очите му, е по-плашещо от което и да било лице.