Той отново се насочва към мен с ножа и този път избивам острието от пъхнатата му в ръкавица ръка. Ловеца не пропуска нито миг, хвърля се към мен, разпервайки облечените си в кожа, насочени към гърлото ми ръце.
Падаме заедно на земята, той е отгоре ми. През черната коприна на наметалото му усещам твърдостта на бронята — кожата или метала, обвити около тялото и ръцете му… засилващи болката, която идва с всеки удар, докато се борим. Ботушите с метални върхове на Ловеца намират пищялите ми, лактите му се забиват в ребрата ми, ръцете му в ръкавици се протягат към гърлото ми, по-силни от собствените ми ръце, увити около китките му. Изпод маската се разнася накъсано дишане и аз едва смогвам да го чуя, погълнато от собственото ми учестено дишане и блъскането на сърцето в ушите ми.
Ловеца продължава да е отгоре ми, ръцете му отблъскват собствените ми ръце в устрема си да докопат трахеята ми, малки, покрити от ръкавици, яростно силни. Гърдите му се издигат срещу моите и за първи път главата ми се прояснява достатъчно, за да осъзная, че тялото му е по-дребно и по-леко, отколкото съм си мислила.
После Ловеца се смъква от мен, скача към ножа, който е паднал в тревата на няколко крачки от него, и се изправя с лице срещу мен… а след това, без да пуска оръжието, вдига едната си ръка, за да отметне назад качулката си.
Дъхът ми секва в гърдите. Познавам тази къса, къдрава коса… тя смъква маската, позволявайки на коприната да падне долу.
Ина.
27
Несъзнателно сядам и ножът изсвистява в дъга назад, за да се насочи към мен. Ина Голд, сестра ми, кралицата на Семпера, стои пред мен, а лицето й е едновременно спокойно и осветено от ярост. Тя диша тежко през разтворените си устни, а бузите й са силно поруменели. Но ръката й е абсолютно непоколебима, когато вдига острието на моята височина.
— Ина — гласът ми излиза пресипнал. Облекчение, радост и страх се сплитат на възел в гърдите ми. — Ина, как…?
— Не говори! — изсъсква тя в злобен шепот. — Как смееш? Как смееш да идваш тук, където е погребан Роан?
Затварям уста и я отварям наново, опитвайки се да дишам, опитвайки се да мисля. Ина. Моята приятелка, моята сестра. Откъде мога да започна, когато тя ме гледа с такава омраза в очите? Съжалението се надига на вълни в мен: смятах, че ако я излъжа, ще я защитя. Направих го от любов… но никога не биваше да й позволявам да мисли, че аз съм убийца. Защото сега чувствам въздуха между нас гъст и непреодолим, гневът и омразата в очите й са по-болезнени от всички удари, които току-що си разменихме.
— Не го убих аз — е това, което излиза най-накрая. Изречени на глас, думите звучат жалки, макар да знам, че са истина.
Ръката на Ина потрепва, но погледът й остава върху мен непоклатим и изгарящ.
— Разбира се, че не — казва тя и гласът й е разяждащ като киселина. — Предполагам, че той и майка ми са решили да се самоубият.
— Ина, ти можеше да ме убиеш. Сега и там при реката — казвам дрезгаво аз. Цялото тяло ме боли, но аз се оттласквам от тревата и се изправям на крака бавно, бавно, без да откъсвам очи от нейните. — Но не го направи.
— Не. Ти ще бъдеш съдена — погледът й преминава за кратко покрай мен, отправя се на метри към надгробния камък на Роан и обратно към мен. Отново за момент си мисля, че усещам присъствието на мъртвите около себе си, очите на Роан, на лорд Евър и на всички други, на мъртвите, които са тук и не са тук, в този живот и в предишния, и в по-предишните, простиращи се петстотин години назад. Ина иска единствено същото, което искам и аз. Истината.
— Роан беше мой приятел — казвам й аз, емоцията задавя гласа ми, но аз се заставям да я преглътна и да бъда силна заради нея. Тя също е загубила всичко и аз не бива да се разпадам, дължа й го. Както Лиъм стори с мен най-напред, като ми сподели за Алхимика, така и аз й подавам истината малко по малко. — Той беше убит, за да стигнат до мен. Защото някой вярваше, че това ще ме нарани.
— Кой? — настоява тя презрително, нищо че сълзите трептят в очите й, заплашвайки да потекат. Ина прави крачка към мен, мъча се да не отстъпвам дори когато ножът се приближава. — Говорих с другите слуги. Те ми разказаха колко мразиш семейство Гърлинг. И колко много хора са мислели, че обичаш Роан, откакто сте били деца.