Принуждавам гласа си да остане нетрепващ.
— Вярно е. Не мразех Роан. Никога не съм го мразила. Този, който го уби… — как мога да й кажа това? Как може тя да ми повярва? Но Ина не отмества очи от мен — непримирими и питащи — така че аз издържам на погледа й и казвам: — Каро го уби, Ина. Тя уби него, а също и майка ти.
Цветът изчезва от бузите й, макар че тя не разхлабва захвата си около острието. Наблюдавам лицето й отблизо, боейки се да се надявам, докато тя разсъждава върху думите ми. Мисълта преминава през лицето й като облак, носещ се по небето.
— Защо? — най-сетне проронва тя. Гласът й е тих, но с лекота разсича тежката, напрегната тишина, която ни заобикаля в гробището. — Защо тя би сторила подобно нещо?
Вкопчвам се във факта, че не ме нарича умопомрачена, сграбчвам онази тънка нишка надежда и я стисвам с цялата си сила. В черепа ми гръмовно трещят неща, които мога да кажа, като всяко от тях звучи по-абсурдно от следващото. Но сега, след като доверих на Ина началото на истината, не мога да спра дотук. Би било грешно да й откажа продължението. Поемам си дълбоко дъх и протягам длани към сестра си.
— Тя искаше да ме нарани — изричам бавно. — Трудно е да ти обясня защо, но с Каро се познаваме от много дълго време. Още отпреди ти да дойдеш в Евърлес. Не мога да кажа, че го разбирам, но се опитвах. — Вдишвам. — Но помисли назад във времето. Можеш ли да ми кажеш кой е първият ден, в който си срещнала Каро?
Ина присвива очи. Не проумява. И докато тишината се обтяга между нас, лицето й се сбърчва, а очите й се разширяват. Мога да позная какво прави сега: тършува из спомените си, издирвайки първия ден, в който красивата зеленоока слугиня с приятен глас е влязла в живота й. Ала не може да намери отговор, защото…
— Винаги е била там — казвам аз колебливо, оставяйки края на изречението да се издигне нагоре като въпрос. — Тя винаги е била там, нали?
Ина не отговаря, но виждам как думите ми достигат до нея, как прозира истината в тях и тя я провокира да потръпне леко.
На свой ред продължавам настойчиво:
— Защото тя винаги е била там. Тя е била до майка ти, преди ние да се родим. Тя никога не се променя. Следи за всичко. Наблюдава. Очаква.
Ина все още мълчи, ръцете й се стягат около лъскавата дръжка на ножа и аз не мога да си представя как се е чувствала, какво ли е било за нея да расте сама в дворец, а майка й и приятелката й да изчезват през странни промеждутъци от време. Спомням си обноските, които мъртвата кралица и Каро демонстрираха помежду си, необичайната, мълчалива зависимост, с която обикаляха една около друга, като почти никога не си разменяха и дума. Предполагам, че Ина е била свикнала с тези действия, след като ги е виждала всеки ден, но съзирам как въпросите й се оформят сега, когато се вглъбява повече в думите ми.
След това обаче тя сякаш ги изтиква настрана. Вирва брадичката си към мен.
— Очаква какво?
— Мен — казвам аз, което е вярно в известен смисъл. — Каро и аз… ние сме врагове. Не я познах, когато за първи път дойде в Евърлес, както и тя мен, но в крайна сметка тя научи коя съм. — Поемам си дълбоко дъх, от който гърдите ме заболяват, и се напрягам да сдържа сълзите, събиращи се в очите ми. — Тя уби Роан, за да ме нарани, защото мислеше, че го обичам. А майка ти, покойната Кралица, го знаеше, ето защо Каро уби и нея, след като се увери, че аз ще бъда обвинена.
Една сълза безшумно се плъзва по бузата на Ина и ми се струва, че виждам как ръцете й леко треперят.
— Коя си ти тогава? — прошепва тя.
— Ина — понечвам аз, опитвайки да намеря начин да го кажа, начин, който да не накара сестра ми да избяга от мен или да я подтикне да премисли отново използването на онези ножове. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че Алхимика и Магьосницата са все още живи?
Тя примигва.
— Майка ми ме възпита да вярвам в старите приказки, но…
— Баща ми също — отвръщам аз, а гласът ми несъзнателно стихва до шепот. — А ти вярваш ли, че двамата все още бродят по земята? Че все още могат да бъдат сред нас?
Ина се размърдва, пристъпвайки от неудобство.
— Какво искаш да кажеш?
— Това ще ти прозвучи налудничаво — казвам аз. — Все още се чувствам безумно, но моля те, повярвай ми, Ина. — Преглъщам. — Аз съм Алхимика. А Каро… Каро е Магьосницата.
Тя ме зяпва с празен поглед. Имам усещането, че цяла минута минава в трепетно мълчание.
Най-накрая Ина казва:
— Онова, което почувствах в долината? Когато те нападнахме с твоя приятел? Това беше… древна магия?
Кимвам отривисто. Сълзите пак напират в очите ми.