— Това е невероятно, Ина. Благодаря ти.
Умисляйки се, тя прехапва устни.
— Ще изпратя съобщение, за да повикам Каро извън имението. Ще съчиня нещо. Не мога да ти гарантирам, че ще я задържа дълго. но… ще е по-добре от нищо. Най-малкото ще ти даде време да търсиш.
Вглеждам се в Ина, наистина се вглеждам в нея. Тя не е безгрижната, смееща се принцеса, която пристигна в Евърлес едва преди месец. Сега в нея прозира някаква сериозност, твърдост в ъгловатите й рамене и в начина, по който държи брадичката си високо вдигната.
Дори в това просто облекло, тя прилича на кралица.
Осъзнавам, че не е необходимо да се боя за нея… или по-скоро, че може да се страхувам за нея, но тя не е дете, което трябва да бъде закриляно.
Сестра ми задържа погледа ми — непоклатима и силна.
— Пази се, Джулс. Магьос… — тя спира рязко, прекъсвайки думите си с кратък смях, а сетне ме придърпва в плътна прегръдка. — Предполагам, че вече не ми трябва Магьосницата, Джулс. Имам теб.
Когато се качвам на коня си, Ина вече се е отдалечила, а увереността, която носеше със себе си, е отнесена от свистящия вятър. Евърлес се извисява в далечината, черно петно на фона на небето. Това е мястото, където за първи път сме обвързали времето с кръвта. Оттогава някаква древна, неумолима сила ме тегли обратно към имението… може би ме е примамвала отново и отново, след като с татко оставихме зад гърба си стените му преди толкова много години. Копринена нишка, втъкана в тези градини, кули и коридори, чийто край е потънал дълбоко в сърцето ми и сега ме придърпва подобно на навиваща се макара да се върна обратно.
Ако има някакъв отговор, където и да било в Семпера, някакво заровено оръжие, някакъв скрит начин да сложа край на историята с Каро, ми изглежда правилно той да е там.
Дръпвам юздите на коня и го пришпорвам напред към имението на Гърлинг.
29
Препускам сама и неустрашима през тъмното пространство между Евърлес и мен. С всяка крачка напред притегателната сила на имението става все по-осезаема и по-осезаема в гърдите ми. Някакво странно спокойствие е прогонило всяко друго чувство, всяка друга слабост от тялото ми. Сякаш дори костите ми знаят, че се приближавам към края на пътя.
След толкова дълго спотайване в сенките е странно да пътувам открито, макар и в униформата на Ловеца. Костюмът ми става идеално: черната наметка е хладна и лека, а качулката покрива очите ми. Денят изтлява в нощ, а аз прекосявам това място за първи път от векове. Хората и фургоните, които преминават, ме отбягват.
В главата ми кръжат мисли, планове и догадки за непредвидените обстоятелства, за това какво ще се случи, когато стигна до имението на Гърлинг. От всичко, което с Ина си казахме на гробището, един отговор стои неизменно в средата на водовъртежа, център, около който се завихря всичко останало.
Тайните на Евърлес ще сложат край на това завинаги.
Гледката с имението на Гърлинг все още спира дъха ми след цялото това време, дори и след онова, което съм виждала. Моят първи дом като Джулс, мястото, където според историите Алхимика и Магьосницата са страдали и са се разделили при онзи първи лорд. Отхвърлям натрапчивия детски спомен. Налага се да се съсредоточа върху бъдещето, а не върху това, което е зад гърба ми.
Едва осъзнавам, че съм спряла да яздя, застинала в средата на пътя пред Евърлес. Имението изглежда толкова тъмно, толкова пусто, а зад прозорците му мъждукат само няколко светлини. Хаос — беше казал Лиъм, хазната е изпразнена, а слугите, които не са били уволнени, кретат захвърлени в преддверието на ада, докато лешоядите, които той има за роднини, се надпреварват за власт. Дали той е вътре… някъде там? Сега, когато са останали само тримата с майка му и баща му, какво ли е да крачиш по тези коридори, изпълнени с ехото на мъртвия му брат?
Обгръща ме студен бриз и сърцето ми се свива. Лиъм, който сега е вътре. Съсредоточавам се върху една бледа, трептяща светлина в неговата кула в Евърлес и изведнъж всичките ми чувства се преобразяват в нещо истинско, чисто и неподправено.
Аз го обичам.
Конят ми се втурва напред.
Всичко е така, както Ина каза, че ще бъде. Скрита в униформата на Ловеца, яздя право към портите на Евърлес. Шестима стражи в познатите одежди в зелено и златисто стоят на входа, по трима от всяка страна. Застават мирно, когато тропотът от копитата на коня ми по калдъръма достига до тях. Усещам се донякъде така, сякаш се нося извън тялото си и наблюдавам сцената от разстояние, както често се случва, когато контролирам времето. Съзирам страха им, когато се появявам пред погледите им… фигура, току-що изникнала от глухата пазва на нощта. Страхът им не се разсейва, когато се приближавам достатъчно, за да забележат качулката на Ловеца.