Орлите се появяват постоянно в европейската хералдика, след като са били представени и в по-ранната ислямска символика5. Сърбия и Полша се кичат с белия орел, като полският е коронован (и временно без корона по време на комунистическия режим). Тирол и Бранденбургска Прусия се кичели с червен орел, а шведската провинция Вармланд - със син, Федерална република Германия взе един-единствен стилизиран черен орел от символиката на град Аахен. Под управлението на династията на Палеолозите Византийската империя е използвала емблемата на черен, двуглав орел с разперени криле, символ на римската приемственост на Изток и на Запад. В определено време това било възприето и от царете в Москва, “Третия Рим”, от императорите на Свещената Римска империя в Германия и от Хабсбургите в Австрия.
Ein Adler fängt keine Mücken, гласи немската поговорка: Орелът не хваща мушички.
на Цезар. Когато каузата на Помпей била изгубена, той предпочел да се самоубие, вместо да се подчини, след едно героично пътуване през Либийската пустиня, което довело до обкръжението му в град Ютика. Прекарал последната си нощ, четейки за безсмъртието на душата във “федон” на Платон. По този начин той се превърнал в символ на републиканската съпротива срещу тиранията, на принципната опозиция.
180
ROMA
Цицерон го хвалел. Цезар в своята “Анти Катон”, подло се опитал да го дискредити-Я ра. Поетът Лукан (39-65 г. сл. Хр.), който също предпочел да се самоубие пред това! да се подчини на един деспот, го възпява като велик борец за политическа свобода/! Данте, след Лукан, го превръща в пазител на Чистилището и следователно на пътя | към духовната свобода.
Г. Юлий Цезар (100-44 г. пр. Хр.) повел решителна борба срещу установените;! републикански процедури. Преуспял военачалник и управник, той поделил първия! си триумвират от 60 г. пр. Хр. с Помпей и Краз, служил като консул и от 59 г. - като I проконсул на двете Галии. Враговете на Цезар били отвратени от това как безсрам-Я но ласкаел масите, манипулирал политиците, от политиката “разбий и граби” в него-1 вите военни кампании. Протестът на Цицерон - “О temporal О mores!”* - все още е известен. На 10 януари 49 г. пр. Хр., когато Цезар прекосил границата на провинция! Италия на река Рубикон, обявил война на Рим. Той отбягвал външните декорации на | монархията, но неговата диктатура била съвсем реална; името му се превърнало в символ на абсолютната власт. Дори успял да промени календара. Бил убит на 13 март 1 44 г. пр. Хр. от група републикански конспиратори, ръководени от М. Брут и Г. Касий ] Лонгин, които техните почитатели наричали “Освободителите”. Брут бил потомък на първия римски консул, който свалил Тарквиний. Шекспир го нарекъл “най-благород-1 ния от всички римляни”. Данте го поставил в най-долния кръг на Ада заради това, че | предал приятелството на Цезар.
След смъртта на Цезар водач на цезарианската партия станал неговият пле- ] менник Октавиан Г. Октавий (род. 63 г. пр. Хр.), чието име било променено в Г. Юлий ! Цезар Октавиан, когато бил приет като официален наследник на Цезар, и щяло да бъде сменено отново, когато всички битки бъдат спечелени. В продължение на дванадесет години той служил във втория, слаб триумвират заедно с М. Емилий Лепидий и М. Антоний (около 82-30 г. пр. Хр.), които във филипи заедно победили републиканската фракция на Брут и Касий. Но тогава той се обърнал срещу своите съюзници и ! атакувал посилния - Марк Антоний. Октавиан бил господар на запада, Марк Анто- ! ний - на изтока; и морската битка при Актиум била едно доста кротко заключение на това противопоставяне, в което се подредили комбинираните сили на почти целия римски свят. Но битката при Актиум била решителна: тя сложила край на гражданските;] войни, унищожила Републиката и дала на Октавиан върховната титла Август.
Империята, чиито ранни години са широко известни като “Принципат”, започ-;! ва с триумфа на Август през 31 г. пр. Хр. Тя видяла чудесната Pax Romana, “римския мир”, установен от Атлантика до Персийския залив. Въпреки че непокорните поли-; тици и убийствени интриги продължили да царят, особено в Рим, провинциите били контролирани твърдо и войните били ограничени най-вече до далечните граници. Били придобити няколко нови територии - Британия през 43 г. сл. Хр., Армения през 63, Дакия през 105. Но най-основно Империята била доволна да се защитава в Европа,1 зад “limes”, или “граничната линия”, от Хадрийската стена до делтата на Дунав и да се сражава в Азия срещу най-страшните врагове на Рим - партийците и персийците. [AQUINCUM]