Митра, Бог на Утрото, тромпетите ни събуждат
Стената!
Рим е над нациите, но Ти си над всички!
Сега след като имената са казани и стражите са прогонени,
Митра, също войник, дай ни сили за този ден!
Митра, Бог на Залеза, ниско над западното море -
Твоето спускане е безсмъртно, безсмъртно, за да се издигнеш пак!
Сега когато бдението свърши, сега когато е извадено виното,
Митра, също войник, запази ни чисти до зори!
Митра, Бог на Нощта, тук където умира великият
Бик,
* Върховния жрец - Б. пр.
ДРЕВЕН РИМ
183
ARICIA
НА дузина мили южно от Рим, в кратер на Албанските хълмове, се намира езерото Неми, “Езерото на горичката”. В имперските времена близкото селце Неми се наричало Ариция; а през цялата римска епоха горите край езерото подслонявали свещената Арицианска горичка, дом на Diana nemorensis Диана от Горичката.
Арицианският култ е известен както от писанията на Страбон, така и от съвременната археология. В много отношения той не е бил забележителен. Включвал е обожествяване на свещен дъб, чиито клони не можело да бъдат счупени, и на светилище на вечния огън. Освен към Диана той е адресиран и към две по-низши божества - Егерия, водна нимфа, и Вирбий, беглец от гнева на Зевс. Както си личи от оцелелите оброчни могили, главните му почитателки били жени, надяващи се да заченат. В деня на ежегодния летен фестивал горичката била осветявана от безброй факли и жените от цяла Италия палели благодарствени огньове.
В едно отношение обаче култът бил изключителен. Главният жрец на Ариция, който носел титлата Rex Nemorensis Цар на горичката - бил задължен да спечели поста си, като убие своя предшественик. В едно и също време той бил жрец, убиец и бъдеща жертва на убийство. Бродейки из горичката с изваден меч, дори в дебрите на нощта, той чакал часа, когато ще се появи следващият съперник, ще отчупи вейка от Дъба и ще го предизвика на смъртоносна битка.
В по-късни времена Арицианската горичка е забележителна като начална точка в “Златната клонка” (1890) на Джеймз Фрейзър, един от фундаменталните трудове в съвременната антропология. Фрейзър се нарежда на едно ниво с Маркс, Фройд и Айнщайн като пионер, променил мисленето на света. Фрейзър си задава два прости въпроса: “Защо жрецът е трябвало да убие своя предшественик?” и “Защо, преди да го убие, той е трябвало да отчупи Златната клонка?”1
В търсене на възможните отговори той започнал да изследва свръхестествените вярвания във всяка възможна култура, древна или модерна. Изследва призоваването на дъжда в Китай; жреците царе от фараоните до Далай Лама; дървесните духове от Нова Гвинея до Кедъра на Гилгит, житните духове от остров Скай до Градините на Адонис; пролетните фестивали, летните Огнени фестивали и жътвените фестивали. Той описва вярата във вътрешната душа сред хавайците и във външната душа сред самоедите от Сибир: в преместването на злото и в прогонването на духовете. Той очертава голяма сфера от жертвени церемонии сред кондите от Бенгал, “яденето на Бога” в Литва и “призоваването на последния сноп” на жетварите в Девън.
Фрейзър прави две предположения, които за неговото време били революционни. От една страна, той настоява, че тъй наречените “примитивни” или “дивашки” практики са базирани върху сериозни идеи и следователно, въпреки техните гротескни прояви, заслужават уважение. В същото време показва, че смятаните за напреднали религии на цивилизования свят, включително и християнството, дължат много на своите езически предшественици. “Животът на старите царе и жреци изобилства с указания пише той. В него е събрано всичко, мето е минавало за мъдрост в зората на света.”2 Или още:
184
ROMA
Защото в крайна сметка нашите прилики с дивака са все още далеч по-многобройни, отколко* | то отликите… Ние сме като наследниците на богатство, предавано от поколение на поколение в продължение на толкова много епохи, че сегашните му притежатели гледат на него като на присъща и несменяема тяхна собственост, откак свят светува. Но ако разсъждаваме и анализираме, ще стигнем до заключението, че каквото ценим най-много като наше, дължим на предшествениците си, и техните грешки не са преднамерено чудачество или лудешки брътвежи, а просто хипотези и като такива - оправдани за времето, в което са били предлагани, а по-късно опровергани от богатия опит. До истината в крайна сметка се стига само по пътя на изпробване на хипотези и отхвърлянето на погрешните от тях. В крайна сметка истина наричаме онази хипотеза, която смятаме за най-състоятелна. Затова, като правим преглед на мненията и поведението в по-изостаналите епохи и при по-изостаналите племена, ще е добре да погледнем на грешките им като на неизбежни подхлъзвания по пътя към истината и да проявим към тях онова снизхождение, от което може един ден и ние да се нуждаем: сит exclusione itaque veteres audiendi sunt\