Една оцеляла програма описва битка между T. v Pugrtax Ner III и М. р Миггапш Ner III, т. е. двама бойци от Нероновата школа в Капуа, всеки от тях с по три победи, единият се бие с (Т)ракийски оръжия - малък щит и крив меч, - а другият в галски (М)ири-милски стил. Пугнакс излязъл победител v(ictor), докато Мураний завършил борбата p(eritus) - мъртъв2.
Жаждата за грандиозни спектакли довела до практиката, при която гладиаторските борби били разнообразявани с venationes, или “лов на диви зверове”, с пълномащабни военни битки и дори с морски сражения в наводнена арена. С течение на времето публиката започнала да иска изключително неприлични актове на зверства и масова жестокост. Популярни истории разказват подробно за разкрачени момичета, обляти с вагинапна течност от крави и изнасилени от диви бикове, за християнски пленници, опечени живи, разпънати на кръст, изгорени или хвърлени на лъвовете, или за нещастници, принудени да гребат в потъващи лодки през вода, пълна с крокодили. Това са били само преходни вариации в безкрайното разнообразие от жертви и мъчения. Те продължили, докато християнският император Хонорий не отхвърлил Сената и не сложил край на Игрите през 404 г.
Нищо обаче не нажежавало страстите така, както състезанията с колесници, които започнали в Рим и продължили във Византион. Традиционно шест впряга от по четири коня обикаляли седем пъти около арената, състезавайки се за огромни награди. Сензационните катастрофи и фаталните удари били нещо обикновено. Правели се големи залози. Добрите колесничари ставали идоли на тълпата и богати като сенатори. Добрите коне били увековечавани в каменни статуи: “Тусций, каран от Фортунатий от Сините, 386 победи”.
ДРЕВЕН РИМ
203
Състезанията били в ръцете на четири общини - Бели, Червени, Зелени и Сини, които снабдявали състезателните конюшни, отборите и състезателите. “Фракциите” от циркови запалянковци причинявали безредици. Във византийските времена те били институци-онализирани и някога се смяташе, че са оформяли основата на зараждащите се политически партии. Сега тази теория до голяма степен е изоставена; но сдружения, подобни на фракции, все още са участвали в късните византийски церемонии. Християнската църква винаги недоволствала. “Някои влагат вярата си в колесниците, а някои - в конете; но ние ще помним Името на Господ Нашия Бог.”3
същностните механизми лежи в изкуството на просопографията - което анализира подробните биографии на определена класа, за да разкрие подбудите, които са ги задвижили. (Сайм, облягайки се силно върху работите на Мюнцер, е направил за римската история онова, което Люис Намиер е направил за Георгианска Англия.) “Политическият живот, написал той, носел отпечатъка и колебанията не на партии и програми с модерен парламентарен характер, не на упоритата опозиция на Сената и Народа… а на борбата за власт, богатство и слава.”16 Особено важна в епохата на гражданска война била политическата способност да контролираш армията и да задоволяваш войниците със земи, пари и уважение. Битките, както изглежда, били едва вторично занятие за преуспелите генерали.
Най-общо това е една цинична картина. Смяната на съюзниците заради някаква изгода доминира над партиите, основани върху принципите. Политическите идеи -libertas populi, auctoritas Senatus, concordia ordinum, consensus Italiae на Цицерон - са представени като голи лозунги и празни думи. Римската конституция била “параван и преструвка, проста фасада за основните човешки инстинкти”. Старата аристокрация била подкупна. Новите хора били задвижвани от алчност и суета. Те били “сенаторите в панталони”, “ужасната и отвратителна сган” на Цезаровите провинциални васали; хилядите същества, настанени в Сената от втория триумвират; сервилните апологети и пропагандатори, които Октавиан е наел, за да спечели общественото мнение и да изопачи историята. Зад сцената се криели банкетите, ковчежниците милионери, авантюристите-Г. Мецений, Л. Корнелий Балбий от Гадес, Г. Рабирий Постумий, ковчежник на Александрия.
Поради това в този сценарий повратната точка се появила още през 43 г. пр. Хр., по време на обезвластяването на втория триумвират, което последвало смъртта на Цезар и в което, за свой позор, Октавиан бил водещата фигура: