Сетън-Уотсън бе един от избраната група самотни бегачи, които пренесоха фа-
36
ВЪВЕДЕНИЕ
кела на европейското единство през дългата нощ на европейското затъмнение. Той бе един от малцината западни учени, които прескочиха бариерите между Изтока и Запада и които видяха съветския комунизъм такъв, какъвто беше. Той почина в навечерието на събитията, които щяха да оправдаят толкова много от неговите съждения, неговото интелектуално наследство и онова, което настоящата работа има честта да следва най-отблизо48.
Писането на европейска история не може да продължи, преди концепцията за Европа да се стабилизира и изкуството на историка да приеме аналитичен обрат. Но това определено се правеше в първите десетилетия на XIX век. Най-ранният резултатен опит в синтеза бе направен от френския писател и държавник Франсоа Гизо (1787-1874). Неговата “Histoire de la civilisation en Europe” (1828-1830) беше базирана върху лекции, четени в Сорбоната.
Благодарение на проблемите за дефиницията повечето историци ще се съгласят, че темата на европейската история трябва да се концентрира върху споделения опит, който трябва да се открие във всяка от великите епохи от европейското минало. Повечето също така ще се съгласят, че в късната античност европейската история престава да бъде сбор от несвързани събития върху даден полуостров и започва да възприема характеристиките на един по-последователен цивилизационен процес. Централен момент в този процес е появата на античния и варварския свят и последвалото от него твърдение за съзнателна християнска общност - с други думи, основаването на Християнския свят. По-късно са станали всякакви схизми, бунтове, експанзии, еволюции и разделения, пораждайки разнообразния и плуралистичен феномен, който представлява днешна Европа. Няма два списъка на отделните съставни части на европейската цивилизация, които някога ще съвпаднат. Но много отделни точки в тези списъци винаги изпъкват на видно място: от корените на християнския свят в Гърция, Рим и юдаизма до модерните феномени като Просвещението, модернизацията, Романтизма, национализма, либерализма, империализма, тоталитаризма. Никой не трябва да забравя печалния каталог от войни, конфликти и гонения, които преследват всяка част от разказа. Може би най-подходящата аналогия е музикалната. Европейските историци не проследяват историята на едно просто либрето. Те са решили да хванат една сложна партитура, с цялата й какофония от звуци и с нейните неподражаеми кодове за комуникация: “Европа… бе оприличена на оркестър. Има определени моменти, когато някои от инструментите играят малка роля, дори замлък-ват съвсем. Но ансамбълът съществува”49. Трябва да се отбележи също и твърдението, че музикалният език на Европа е дал една от най-универсалните нишки в европейската традиция, [mousike]
Независимо от това, че Европа никога не е била обединена политически, разнообразието очевидно е допринесло за една от трайните й характеристики. Разнообразието може да се наблюдава в огромната сфера от реакции на всяко от общите изживявания. Съществува трайно разнообразие в националните държави и култури, което се проявява упорито и в европейската цивилизация като цяло. Съществува разнообразие във вариращите ритми на могъщество и упадък. Гизо, пионерът, не е бил единственият, който е мислел за разнообразието като главна характеристика на Европа.
ВЪВЕДЕНИЕ
37
Евроцентризъм
Европейската историография не може да бъде обвинена в евроцентризъм просто заради това, че фокусира своето внимание върху европейските дела, тоест придържа се към предмета си. Евроцентризмът е въпрос на отношение, а не на съдържание. Той се отнася до традиционната тенденция на европейските автори да възприемат своята цивилизация като по-висша и самостоятелна и да не обръщат внимание на необходимостта да се вземат под внимание неевропейските гледни точки. Не е изненадващо и не е за съжаление да открием, че европейската история най-основно е била написана от европейци и за европейци. Всеки чувства нуждата да открие своите собствени корени. За жалост европейските историци често подхождат към предмета си, както Нарцис подхожда към басейна, гледайки само отражението на собствената си красота. Гизо е имал много имитатори, след като идентифицира европейската цивилизация с желанията на Всемогъщия. “Европейската цивилизация е влязла… във вечната истина, в плана на Провидението, размишлява той. Тя се развива според намеренията на Бога”50. За него и за много като него Европа е обетованата земя и европейците - избраните хора.