Разбира се, издигането на Отон I Саксонски (936-73), който официално бил ко- | ронясан като император в Рим през 962 г., не може да бъде приписвано изключител-I но на победата му при Лехфилд. Баща му, Хенрих I Птицелов (919-36), вече бил пре- | върнал Саксония в огромна сила. От своя дворец в Мамлебен в планините Харц той 1 създал източните граници, построявайки укрепени градове и настанявайки германс-1 ки заселници срещу нашествията на датчаните, славяните и маджарите. Куедлинбург, 1 Майсен и Мерсебург датират от времето на неговото управление. Така че Ото строил ] върху стабилни основи. Границите били консолидирани с помощта на духовенството. ] Архиепископията на Магдебург (968), епископиите на Бранденбург и Хавелберг и но-1 вото пристанище Хамбург можели да бъдат създадени на сигурно място. Три кампа-1 нии в Италия, от 951-2,961-5 и 966-72 г., възстановили имперската връзка между Гер-1 мания и Италия. След серия от граждански войни и благоразумни брачни съюзи не- ] покорните херцогства Франкония, Лотарингия, Швабия и Бавария се интергрирали отново.
След това възстановената империя била обречена на продължително същест- ] вуване до унищожаването й от Наполеон. Лидерите на двора в Саксония естествено ] обърнали своя гравитационен център на изток, въпреки че неговият икономически 1 живот все още бил доминиран от Рейнланд. Неговата кралска столица си останала | Аахен; а притежанието на Лотарингия, старото “Средно кралство”, му осигурило пое-1 тоянно участие в западните дела. Салическата династия, която последвала Саксон- ] ците от 1024 до 1125 г., имала франкски произход. Но те вече не управлявали импери-1 ята на франките, а едно създание, което щяло да израсне в Свещената Римска импе- ] рия на германската нация - основата на “Германия”. (Виж Приложение III, стр. 1252.) ]
През 972 г., в края на последната кампания в Италия, Отон I предприел важна ] стъпка. След като завладял византийските италиански територии, предложил да ги вър- ] не в замяна за взаимно признаване на титлите. Той щял да отстъпи “Империята на | римляните”, ако те признаели неговия собствен, равностоен императорски статус. Съг-1 лашението било затвърдено със сватбата на сина на Отон за Теофано, дъщеря на бив- | шия византийски император, Романос II. От тогава нататък съществували две империи. Отон III (упр. 983-1002) наистина се насладил на мечтите за едно по-голямо царство. Той направил поклонение в Аахен, за да открие гробницата на Карл, и направил официална визита на своите източни полски съседи. Но неговите идеи не привлекли подкрепата нито на Германия, нито на Константинопол и той не оставил преки наследници. Наследникът на трона Хайнрих II (1002-24), последният от Саксонската линия, скоро се захванал с всички проблеми, които се превърнали в обичайно бреме на империята: гражданските войни в Германия, граничните войни срещу славяните, ] експедициите в Италия, спорадичните конфликти с Франция.
Отон I гледал на папетвото с автократично презрение. Той наредил никой папа да не бъде посвещаван, преди да се закълне във вярност към империята. След като ] обесил трибуните и префекта на Рим, той наложил Йоан XIII (965-72) като прелюдия J към своята собствена коронация. За момента латинският папа едва ли е бил по-неза-
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
337
висим от гръцкия патриарх. Общо казано, саксонските императори оставили враждуващите владетели на “Западна франкия” да се оправят сами. През X век наследниците на Каролингите били вкопчени в сложна борба на съперничество и взаимна зависимост с наследниците на Робер, граф на Париж, особено с Хюго ле Гранд, “Херцог на французите”, който бил известен с това, че издигал крале. В процеса те изгубили своя дял от Лотарингия и следователно старото сърце на франкия. През 987 г., когато последният Каролингски крал умрял без наследник, борбата била решена в полза на сина на херцога Хюго Капет (упр. 987-96) - основател на династията, която щяла да властва близо 400 години.
От тогава нататък кралство франция било обречено на дълго съществуване. Лидерите на двора Капет неизбежно обърнали гравитационния си център на запад. Разбира се, споменът за Карл и претенциите за Лотарингия си останали; но кралството изгубило своя същински франкски характер. Обратно на по-късните твърдения, то не било замесено в непрестанни войни със своите германски съседи; но отчетливото му разделяне от новоконституираната империя действало като мощен мотор за една нова идентичност. То било основата на френската нация.