След десетилетия на упадък свежият приток от монаси през 80-те години на XX век повишил общия им брой до около 1500, подхранвайки Света гора с изисквания за реформи. Манастирите били ремонтирани, развило се търговското лесовъдство, били построени пътища за достъп до мястото и (мъжките) туристи вече били добре дошли. Провели се дискусии за подновените контакти с Рим. Един монах от Атон публикувал своите оплаквания за международната публика2. “Атонските монаси са прочути фракционери и клюкари, коментира един наблюдател. В крайна сметка това е сърцето на онова, което е останало от византийския свят”3.
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
339
тната Багратидска династия, била върната във васалните на Византия територии. Българите, които през 924 г. обсадили Константинопол, разпрострели своята хегемония на запад, но постепенно били укротени чрез кръщението и меча.
Политическата стабилност създала условия за културно възраждане. Василий I и Лъв VI философ, систематизирали имперските декрети от последните векове. Византийската църковна архитектура придобила хармонична хомогенност. Хората на словото изпълнили двора, фотий (около 810-93), патриарх и професор, съживил изучаването на античността. Симеон Метафраст (поч. около 1000) съставил “Мепо/одюп”, стандартната колекция за живота на християнските светци. Неговият съвременник, поетът Йоан Геометър, писал химни, епиграми и стихове с огромна хуманистична чувствителност. Михаил Пселос (около 1018-81), дворцов философ и енциклопедист, публикувал много исторически, теологически и литературни трудове. Критиците на “Македонския ренесанс” твърдят, че неговите постижения били повече енциклопедични, отколкото съзидателни.
Сигурна и уверена, далеч от бедите, които обсипвали Запада, Византия поддържала високия си стил. Когато Лиутпранд от Кремона, историк на Отон Велики и посланик на италианския крал, посетил Константинопол през 949 г., той бил зашеметен от удивление. Приемът при Константин Багренородни го впечатлил и го засегнал силно:
“Пред императорския трон се издигаше дърво от позлатено желязо, чиито клони бяха пълни с най-различни птици и те пееха най-различни птичи песни. Самият трон бе конструиран толкова хитро, че в един момент изглеждаше нисък… а миг по-късно се издигаше на огромна височина.
От двете страни бе охраняван от огромни лъвове от позлатен метал или дърво, те шибаха с опашки по пода и ревяха силно с отворени уста и движещи се езици.
В тази зала, в присъствието на двама евнуси, аз бях заведен пред императора. При влизането ми лъвовете ревнаха и птиците запяха… Но след като се проснах за трети път, когато надигнах глава, аз съзрях императора, когото виждах за пръв път, седнал над мен, издигнат почти до тавана на залата и пременен в различни одежди. Как успяха да го направят, и досега не знам…“17
Разбираемото чувство за малоценност на Лиутпранд отразява западното отношение към Изтока в този период.
Главният враг на Византия бил ислямът, срещу когото тя се изправяла, представлявайки предния бастион на християнския свят. Но на балканския си фланг тя била изправена срещу една енергична държава, която била неин главен съперник в продължение на два века. Първата Българска империя се появила от племенните приключения на Тервел, Крум и Омуртаг и упражнявала властта си над бившите дунавски провинции. След като приела православното християнство тя била въведена в света на византийската цивилизация, но това не предотвратило интензивните конфликти. Под управлението на Симеон (упр. 893-927), който се титулувал “ВавНеиз ка\ АШокга^г на българите и гърците”, както и като “Цар” (цезар), България се опитвала да си присвои ролята на Византия на Балканите, но си изпатила през 924 г. пред стените на Константинопол. През X век византийските сили завоювали отново източния стратеги-
м
340
MEDIUM
чески център на България. За това им помогнали конфликтът, свързан с богомилска-1 та ерес, и техните съюзници, маджарските и киевските наемници. През 966-7 г. Свя-тослав Киевски атакувал и превзел древната българска столица Преслав, като сре- ] щу това получил 1800 фунта византийско злато.
Под управлението на цар Самуил (упр. 976-1014) Българската империя се съ-1 живила за втори път. Новата столица Охрид се превърнала в център на мощно монашеско движение и на автокефалната Българска църква, която оцеляла срещу опитите I да бъде завладяна отново от Византия. Политическият край дошъл през 1014 г. след византийската победа при Серес в Македония. Василий II ослепил 14 000 български пленници, преди да ги върне на царя, който се разболял от мъка и умрял. Византия все още била далеч от голямата криза през 1071 г., когато норманите в Сицилия, сел-джуците в Мала Азия и печенегите пред стените на Константинопол се обединили, за да провокират началото на един невъзвратим упадък, [bogumil]