През трите века след Карл границите на християнския свят се разширили много. Покръстените страни били (по реда на тяхното покръстване) Моравия, България, Бохемия, Полша, Унгария и Киевска Рус. На север стабилният напредък на саксонските граници бил придружен от насилствена християнизация; но голям напредък в Скандинавия бил постигнат чак през XI век. Въпреки значителните противоречия лидерството на гръцката и латинската църкви все още се свързвало с тяхната мисионерска работа като обща задача на християнството.
Моравия - чието име е свързано с немското Mähren, гранични земи - се намирала на северния бряг на Дунав, на изток от империята на Карл. Тя била първата славянска територия, обособила се като организирана държава. През VII век, под управлението на някой си Само, тя се споменава в хрониката на фредегар като територия, която отказала да се подчини на франките. През VIII век била евангелизирана от Бавария от (наред с другите) ирландския мисионер Виргилий от Залцбург. През IX век властващият княз вероятно е бил покръстен от германски епископ, а в Нитра е била осветена църква.
През 862 г. обаче моравският опит за сближение с патриарха на Константинопол получил отговор под формата на мисия, водена от двамата братя, Михаил и Константин, известни съответно като св. Методий (815-85) и св. Кирил (826-67). Методий бил управител на една от най-големите славянски провинции във Византийската империя; а дипломатът Кирил пътувал в мюсюлманските земи и в Хазария. Целта на тяхната покана в Моравия очевидно била да бъде прекратено угнетителното влияние на германските духовници и да се даде възможност на страната да извършва богослужението на своя собствен език. С тази цел Кирил създал глаголическата азбука и славянската литургия и превел Библията.
Значителен факт след основаването на Моравската мисия е, че двамата братя пътували до Рим, където Кирил починал. Той бил погребан в криптата Сан Клементе. Но Методий се върнал, за да изпълни призванието си като епископ на Панония и Моравия. Той починал през 885 г. вероятно във Велехрад край днешна Братислава. В Моравия очевидно е имало големи конфликти между латинското и гръцкото духовенство; но все пак Кирил и Методий, “Апостолите на славяните”, се радвали на покро-
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
341
всюими.
През 975 г. император Йоан Цимисхи преселил една общност от арменски еретици I в района на Филипополис (Пловдив) в Българска Тракия. Те били “павликяни”, ос-I татъци от много по-голямо движение, разбито по-рано от византийците. В същото I време Православната църква била разтревожена от последователите на съмнителния бъл-I гарски свещеник Богомил, чиито заблуди подозрително напомняли за тези на павликяните. I И двете учения били дуалистични, наследници на една традиция, която стигала назад до I гностиците и (нехристияните) манихейци. Слети заедно, двете групи щели да създадат вя-I ра, чиито привърженици да се разпрострат из цяла Европа “от Черно море до Бискайския I залив”1.
Богомилството се обръщало към угнетените славянски селяни на Балканите, него-I дуващи срещу гръцките и българските си господари. То щяло да се развие в две форми - I основния си, “български” вариант и в по-малкия си, “драговитски” вариант, кръстен така I на името на село на границите на Македония, където пуснала корени една безкомпромисна I дуалистична доктрина с павликянски произход. То било пренесено в Константинопол от мо-I нах на име Василий Българина и много от неговите неразкаяли се последователи били из-I горени на клада. Но отново се появило в средата на XII век, когато “лъжливите епископи” I трябвало да бъдат освободени, а патриархът се оттеглил заради симпатии към богомилите. I Богомилската доктрина се отклонява от православното християнство по проблеми-I те, извлечени от техните възгледи за корените на злото. Богомилите отхвърляли историята I за сътворението на света от Стария завет, вярвайки, че светът е създаден от Сатаната, най-I големия син на Бога. Те отхвърляли и чудесата на Христос - освен като алегорични исто-I рии, Тайнствата, иконите, празниците, както и цялата литургия и ритуали на Православи-I ето. Особено ненавиждали Кръста, тъй като той бил инструментът за убийството на Хрис-I та. Според едно свидетелство богомилите вярвали, че Бог е смекчил своя гняв, като позво-I лил на Сатаната да запази онова, което вече бил създал, и изпратил Иисус, втория си Син, I да излекува произлезлите от това злини. Иисус, въплъщението на Словото, “влязъл в Дева-I та през ухото й, там приел плът и се появил през същата врата. Девата не забелязала, но го открила като младенец във Витлеемската пещера. Той живял и проповядвал, и привидно мъртъв, той можел да се спусне в Ада и да се свърже със Сатаната.” 2