Обичаят за съчетаване на ключовите части от Месата с музика имали важни последствия. Празничните молитви, или текстовете, чиито думи се променят в зависимост от случая, обикновено били рецитирани или изпявани. Те включват Встъпителното песнопение, Тропара, Даренията и Химна на Единението. Но Требникът, чийто текст бил неизменен, отворил пътя за сложни музикални композиции. Требникът включва: Kyrie Eleison (“Господи, имай милост”), древна клетва, заета от култа към слънцето; Gloria in Excelsis Deo (“Слава на Бог от висините”), химн, който обикновено се изпуска по време на Великите пости; Credo, или Никейската вяра; Sanctus (“Свят, Свят, Свят”), химн на преклонение, който предхожда Причастието; Agnus Dei (“О, Агнец Божи, който отне греховете от света”); и накрая Разпускането, Ite, missa est (“Вървете си в мир; Месата свърши”).
Пригаждането на требника за два и повече гласа, а после и за хор с инструментален съпровод представлявало принципно предизвикателство за средновековната полифония. Пълният цикъл на Месата бил композиран от Гийом де Машо (поч. 1377), а подобни композиции били нещо обичайно до времето на Ренесанса. Най-големите майстори несъмнено са били Папестрина (поч. 1594) и неговият съвременник Уилям Бърд (1543-1623), католик на англиканска служба. Изключително оригиналната Missa Papae Marcellae (1555) на Палестрина следвала инструкциите на Събора от Трент, давайки максимални яснота на думите. [CANTUS]
Въздействието на Месата върху музикалната история било неизмеримо. Както заклинанието преобразило духовния и естетическия ефект на литургията, така хоровите и инструменталните аранжименти на Месата оказали огромно влияние върху развиващата се европейска музйкална традиция. “Литургическият текст образува вратата, през която музиката влиза в културната история на Западния християнски свят.” 1
Изумителната Меса в си минор (1738) от И. С. БНх слага началото на един етап, където музйкалното изпълнение на Месата може да се отдели от религиозната церемония.
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
351
Хайдн написал четиринадесет такива меси, сред които Меса за барабани (1796) и Меса за духов оркестър (1802). Моцарт написал осемнадесет, включително възвишения, незавършен Реквием (1791). Меса Солемнис в ре на Бетовен (1823) може да се сметне за зенита от тази серия, за да бъде последвана от романтичния стил на Лист, Гуно, Брукнер и Яначек. През XX век Месата надживява както отслабването на християнската вяра, така и дезинтеграцията на традиционната музикална форма. Фридрих Делиус композира хорова Меса на живота (1909), базирана върху антирелигиозни текстове от Ницше. Месата за хор и духови инструменти на Стравински (1948) експериментира с неополифонични техники, създадени от Машо2.
Все пак изпети и рецитирани литургии (меси) могат да се чуят всеки ден в католическите и православните църкви по света. Религиозната традиция и музикалните жанрове, произлезли от тях, все още са съвсем живи.
Разколът между Изтока и Запада, главният скандал в християнския свят, никога не бил закърпен. От 1054 г. нататък съществували не само две предполагаемо универсални християнски империи; съществували две предполагаемо универсални и правоверни християнски църкви. Триста години по-рано главната линия на разделение в Европа се намирала между християнските земи на юг и езическите земи на север. От тогава нататък тя се намирала между католическите земи на запад и православните земи на изток. (Виж Карта 3.)
1054-1268
Докато в епохата на викингите и маджарите Западна и Централна Европа родили кризата на смута, опустошенията продължили на Изток, когато първите селджукски турци, а после и монголите, се появили на сцената. Действително, от втората половина на XI век нататък Латинският християнски свят навлязъл в епоха на реформи и повторно съживяване. В същия този период Източната империя навлязла в етап на невъзвратим упадък. Както си личи от кръстоносните походи, двете движения не били изолирани.
По времето на Разкола между Изтока и Запада Византийската империя била погълната от серия дребни катаклизми, причинени от войните по границата и междуособните борби в двореца. Действително бунтовете на генералите, амбициите на патриарха и интригите на императриците се оказали не по-малко разрушителни от норманите в Италия, печенегите на Дунав и селджукските турци в Армения. Смъртта на застаряващата Теодора през 1057 г., с която приключила Македонската династия, обезпокоила империята в момент, когато тя се сблъскала с най-голямото си предизвикателство.
Салджуките, или селджуките, прекосили Окс през 1031 г., спечелвайки превъзходство над Персия през 40-те години на XI в., Над Армения, през 60-те години на XI в. и завладели Йерусалим през 1070 г. За малко не завладели и Багдад. Техните султани Тугрйл Бег (упр. 1038—63), “Възстановителят на Исляма”, и Алп Арслан (упр. 1063—