Пръдните могат да се прикрият с кашляне.
Преди да седнеш, увери се, че мястото ти не е мръсно.
Неучтиво е да поздравиш някого, който уринира или ходи по голяма нужда.
Когато ядеш, не забравяй бедните. Бог ще те възнагради5.
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
367
EL CID
Рицарят Родриго Диас починал във Валенсия през 1099 г. В историята е останал с това, че цял живот се е бил или на страната на маврите, или срещу тях. Но в легендата той е удостоен с арабския епитет al-sayyid, или El Cid, “Господарят”; и е превърнат в неопетнен борец за християнската кауза, национален герой на Кастиля. Легендата вече процъфтявала век по-късно в епическия романс El Canto del mio Cidf1. (Виж Приложение III, стр. 1247.)
Трансформацията на историческите фигури в специален статус на национални герои е много по-сложен процес от обикновената възхвала на мъже и жени. Тя е част от търсенето на колективна идентичност, която може да бъде дефинирана само в отличие от враждебни съседи или потисници. В Англия, чиято история е особено лишена от външни нашественици, единственият възможен кандидат бил Робин Худ, призрачният горски бандит, който защитавал обикновените хора срещу англонорманските барони2. Националните герои сред английските съседи, независимо дали става дума за Ливелин ап Груфид, Уилям Уолъс “Смелото сърце”, Хю 0’Нийл или Жана д’Арк, можели да бъдат само фигури, които са се били с англичаните. В по-късната британска история британски национални герои можели да бъдат само военни фигури, които, като адмирал Нелсън или херцог Уелингтън, са спасили империята от чуждестранни врагове. В Албания Георги Кастриота (известен като Скендербег, 1403-67) бил възприеман, като Ел Сид, като символ на съпротивата срещу отоманците, макар че той също се присъединявал и дезертирал от отоманската и мюсюлманската кауза.
Култът към нацоналните герои станал задължителен през XIX век, когато романтизмът се сблъскал с национализма. Нациите, които си нямали установен древен герой, приели по-нови: Костюшко, Кошут и Шамил се били срещу руснаците; Андреас Хофер в Ти-рол - срещу французите; Яношек, “Робин Худ от Татрите” - срещу австрийците. От северната страна на Татрите Яношек е герой на полските планинци; от южната страна е национален герой на Словакия3. Справедлив коментар за състоянието на европейската идентичност е да си примомним това, че и досега не съществува национален герой или героиня на Бвропа.
Всички тези новости допринесли за онова, което учените са нарекли “Ренесанс от XII век” - моментът, когато, установявайки засилена увереност и просперитет, западният християнски свят съзнателно се стремял да приложи своите идеали на практика. Събития като Спорът за пълномощията или кръстоносните походи не били само доказателство за нова енергия; те били “идеологически”. Жаждата за знания била присъща на новата духовност. В признатите интелектуални центрове се наблюдавало забележително нарастване на производството на книги и на колекциите в библиотеките. Латинските класици били превърнати в знаменитости; латинският език бил окастрен и пречистен; латинската поезия, висока и ниска, станала модна:
368
MEDIUM
Meum est propositum in taberna mori,
Ut sint vina proxima morientis ori.
Tune cantabunt letius angelorum chori:
“Sit Deus propitius huic potatori.”
(Моето решение е да умра в механата. Нека виното бъде до умиращите ми устни. После ангелски хор ще пее весело: “Нека Бог се смили над този пияница.”)26
Използвали се всички начини за писане на история, от простите анали и животоопи-санията на светците до сложните трактати като “De pignoribus sanctorum” на Жилбер де Ноген (около 1119), “Gesta гедит” на Уилям от Малмесбъри (1120) или “Gesfa”Ha Ото фон фрайзинг (около 1156), разказващ за подвизите на имперетор Фридрих I. Във фантастичната си “Historia Regnum Britanniae” (около 1136) Джефри от Монмът събрал колекция от въображаеми истории и легенди от келтекото минало, които щели да бъдат подхванати и украсени от многобройни поети и трубадури. Систематизацията на каноническото право, ообено в “Decretum” (1141 ) на Грациан от Болоня, придружавала изучаването на римското право от дълга поредица глосатори, започвайки с Ирне-рий (достигнал зенита си около 1130). Латинските преводи от арабски и старогръцки се множали благодарение на такива учени като Аделард от Бат или Бургундио от Пиза. Училищата по право, медицина и общи науки процъфтяли в Салерно, Монпелие и преди всичко в Болоня. На север от Алпите катедралните училища, като тези в Шартр или Париж, се състезавали с по-ранните монашески центрове, където св. Анселм от Аоста (1033-1109), за известно време игумен на Бек и архиепископ на Кентьрбъри, бил плодотворна фигура. В Палермо в Сицилия и в Толедо в Испания мъдростта на древните, съхранена от арабските учени, най-накрая била предадена на Християнския свят. Коментарите на Авероес от Кордова (Ибн Рушид, 1126-98) превърнали Аристотел във философа на Средните векове. Мюсюлманска Испания дала на Европа десетичните числа и математическите умения, [xativahj