Членът обаче бил издаден, за да узакони основното положение, че zadruga, или “родственото по баща домакинство”, е било стандартна форма на социална организация сред балканските славяни от незапомнени времена. Сега за прекалено ентусиазираните учени е банално да обсъждат ролята на zadruga в славянските родствени модели във всички точки между предисторията и съвременна Европа. Но експертният коментар наскоро взриви някои от по-грубите обобщения. Оказва се, че терминът zadruga е академичен неологизъм, записан за пръв път в сръбския речник през 1818 г. Той никога не е присъствал в речта на хората, за които се предполага, че са я практикували. Нещо повече, той в действителност не се споменава в текста на Стефан-Душановия законник. Макар че от член 70 някой може да си извади заключението, че в средновековна Сърбия наистина е съществувала някаква форма на обединено домакинство, няма причина да се предполага, че zadruga е била стандартната или преобладаващата форма във всички части на царството.
В съвременните времена разпространението на zadruga на Балканите е изключително нееднакво. То е обичайно в планинската скотовъдна зона, която минава през Босна и Херцеговина и стига до Черна гора, Македония и централна Албания. Често се среща в Родопите и Балканската верига. Но то е непознато по Адриатическото крайбрежие и в по-голямата част от България. То присъства в отделни сектори от по старата Военна граница или Krajina, заселена със сръбски имигранти в Хърватия през шестнадесети век и сред не-славяните власи. До голяма степен то отсъства в Гърция и Румъния.
По-сериозно, едно повърхностно изследване на съвременните учени по темата, особено на Запад, показва, че понятието zadruga се използва за множество противоречиви цели. Преди всичко то се използва, с много малко фактологични основания или като плод на детайлно изследване, за да подкрепи фалшивите твърдения за колективистичните склонности на славянските народи, или за да унифицира структурата на едно (несъществуващо) пан-славянско общество, или за да се докаже тезата за изостаналостта на Балканите, Volksmuseum на Европа. Накратко съществува реална опасност това понятие да се превърне в нещо като расов мит, ценен съюзник на онази друга фикция на западното въображение за “славянската душа”1.
Именно през този период московците започнали да наричат своята държава с гръцкото име за Рус, Яо581уа (Русия), себе си - руснаци. Тези московци-руснаци никога дотогава не били властвали над Киев; но липсата на законно право не им попречила да приемат Москва като единствен законен наследник на Киевското княжество Именно техният вариант на източнославянски говор формира корените на съвремен ния руски език. Тяхната тенденциозна версия на историята, която упорито объркве
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
409
NIKOPOLIS
ВЕЧЕРТА на 25 септември 1396 г. един голям френски герой, Сир де Кюси, бил завлечен пред победилия султан Баязид на полето край Никопол. Заедно с някои от другите богати кръстоносци, включително Жан де Невер, бъдещият херцог на Бургундия, които били задържани за откуп, той наблюдавал как ятаганите на султанската гвардия обезглавяват няколко хиляди не толкова знатни християнски пленници. (Кръстоносците преди това се отнасяли по същия начин със своите мюсюлмански пленници.) Той бил воден във вериги на 350 мили до Галиполи, после бил заведен в Бурса в Азия, където записал последната си воля и умрял без наследници.
Никопол завинаги се свързва с тази последна голяма катастрофа на кръстоносното движение. Главна българска крепост, той контролирал Долен Дунав; завладяването му от отоманците провокирало експедицията, организирана от краля на Унгария. В Буда се събрала армия от латински рицари, решена да отмъсти за хвалбата на султана, че “ще храни коня си с овес на олтара на “Св. Петър”. Те донесли вино и коприна, но не и катапулти. И така обсадата на Никопол се провалила - трябвало да се сблъскат с отоманците на открито. Преждевременната атака на французите, както при Креси, била използвана от кавалерията на сръбските съюзници на султана и основната група от кръстоносците била обградена. Сигизмунд от Унгария избягал, а един полски рицар славно преплувал Дунав с пълна броня. Но повечето от оцелелите били пленени. Тяхното поражение оставило България в мюсюлмански ръце за 500 години, завършило латинските походи на изток и предвещапо падането на Константинопол.
Енжеран де Кюси VII (1340-97), граф на Соасон, се възприема като човек, чиято биография резюмира “кризата на християнския свят”. Господар на най-големия замък в Европа, в Кюси в Пикардия, и покровител на Фрусар и Чосър, той бил лично въвлечен в почти всички катастрофи през една катастрофична епоха. Баща му вероятно е бил убит при Креси. Майка му, от рода на Хабсбургите, починала от Черната смърт. След Поатие прекарал пет години като заложник в Англия, където се оженил за дъщерята на краля. Сражавал се край Хоуксууд, condottiere, в Савоя, срещу “Свободните дружини”, които нападнали Франция, и в Швейцарската кампания от 1375-6 г. Той се озовал пръв на брега на Тунис (1390). Служил вярно на загниващата френска монархия във всички изкривявания на имперското съперничество и папския разкол. Когато унгарските пратеници пристигнали в Париж, обявявайки кръстоносен поход “в името на родството и любовта към Бога”, той пламенно се включил като доброволец1.