Московска Русия с цялата Рус, не била приета от онези други източни славяни, които в продължение на векове останали извън обсега на московското управление.
Литовците били последните езичници в Европа. Сигурни в своите далечни балтийски гори, те избегнали както първоначалното настъпление на тевтонските рицари, така и монголското завоевание. Били управлявани от балтийски войнствени князе, които видели историческата възможност в дезинтеграцията от Киевската държава. Следователно по същото време, когато Москва консолидирала северните и източните останки от Рус, Литва започнала да превзема западните и южните останки.
410
PESTIS
Трима велики водачи изпъкват в държавното строителство, което, през този период, изпреварва дори московските усилия - великият княз Гедиминас (около 1275-1341), неговият син Алгирдас (упр. 1345-77) и Йогайла (упр. 1377-1434), който дал началото на историческия съюз с Полша. Един век на набези, строеж на замъци и събиране на данъци довел до грандиозни резултати по целия обширен басейн на Днепър. Бяла Рутения (сега Беларус) била абсорбирана напълно. Червена Рутения (или Галиция) била разделена с поляците през 1349 г. Киев бил превзет през 1362 г., след като Алгирдас разбил монголците в битката на Синята вода на завоя на Днепър. През 1375 г. той превзел Полоцк. Литовците не били спрени, докато през 1399 г. не ги победили татарите в далечния юг, на река Ворксла. До това време Литва действително се простирала “от море до блестящо море”, от Балтийско море до подстъпите към Черно море. От 1386 г. нейните управляващи кръгове били покръстени в римския католицизъм и били силно полонизирани. Но масата от населението, в Бяла Рутения и Украйна, били православни славяни. Те наричали себе си rusini, или “рутенци”; и именно рутене-ките варианти на източнославянските говори от Великото Литовско княжество дават корените на съвременните беларуски и украински езици. До 1700 г. официалният език във великото княжество, което било управлявано най-вече от грамотни славяни християни, не бил литовски, а рутенски.
На пръв поглед Православната църква по необходимост била по-пасивна от своето католическо съответствие. Нейният водач, патриархът на Константинопол, бил близко свързан със съдбата на Византийската империя. Но нейната роля не била незначителна. Именно упоритата решителност на Православната църква на изток, където християнският свят бил под атаките на монголите и турците, посяла семената на съвременните национални идентичности на сърбите, българите и румънците на Балканите, на руснаците в Московия и на рутенците в Литва.
В другия край на Полуострова, в Испания, Reconquista буквално била преустановена. (Виж Приложение III, стр. 1247.) След 1248 г. мавърските армии отстъпили в Сиера Не-вада, в чиято сянка емиратът Гранада успял да процъфтява още два века. Оттогава в Иберия съществувала само една мюсюлманска държава. Местните мюсюлмански водачи отвъд нейните граници, особено Ибн-Худ, отхвърлили своите африкански мавърски господари и се установили в Ап-Андалуз като васали на Кастиля. В резултат от това се появил широк граничен регион, чиято провинция била доминирана от имения на военните ордени и чиито градове нараствали от притока на мюсюлмански и еврейски преселници. Мнозинството от населението били испаноговорещи, независимо оттяхната религия. Кралство Португалия, независимо от 1179 r., контролирало Атлантическото крайбрежие, където завладяло Алгавре през 1250 г. Кралство Навара, което обхващало баските райони в северните Пиренеи, от 1234 г. било подчинено на френските владетели, които запазили неговата независимост до 1516 г.
Победоносното кралство Леон и Кастилия, помело територията от северното до южното крайбрежие, където обградило Гранада от всички страни, било изоставено в състояние на вътрешна анархия. Първото поколение conquistadores забогатяло от плячка на юг и от създаването на големи латифундии. Наследниците на фернандо III Светеца (упр. 1217-52), който по-късно бил канонизиран заради своето участие в Reconquista, постоянно били провокирани от оспорвани наследства, от враждуващи