426
PESTIS
Шотландци, защо кърви Уолъс,
Шотландци, към какво ви води Брус,
Добре дошли до вашето кърваво легло Или до победата.‘4
“Ние сме решени никога да не се подчиним на английското господство” - за това шотландските лордове информирали папата в Декларацията от Арброут (1320); “ние се бием за свобода и само за свобода”15. Тяхната кауза най-накрая била защитена през 1328 г.
Войните на Англия и Шотландия имали директно отражение в Ирландия. Ви-цекралят на Едуард I в Дъблин, сър Джон Уоган, създал ирландски парламент, имитирайки “образцовия парламент” в Лондон. Но английското поражение при Бенъкбърн дало възможност на ирландските лордове да се разбунтуват и в продължение на три години, 1315-18, те приемали шотландеца Брус за свой крал. Последвалите десетилетия на смутове не завършили до приемане на Закона от Килкени (1366), ограничаващ английското управление само до Дъблин и околния Предел на заселване.
“Черната смърт” от 1347-50 спряла на място дребните проблеми на Европа. Настанала такава чумна епидемия, каквато светът не бил виждал от VI век и не му било съдено да види отново чак до 90-те години на XIX век. Тя била подхранвана от опустошителната смесица на три сродни болести - бубонна чума, септична чума и пневмонична или белодробна чума. Първите два варианта били пренасяни от бълхи, които се размножавали по черния плъх; третият, преносим по въздуха, вариант бил особено бърз и смъртоносен. В най-често срещаната си бубонна форма бацилът рад1еиге//а резИв причинявал подобна на цирей бучка в слабините или под мишниците на жертвата, придружен с черни петна по кожата от вътрешните кръвоизливи. Три-четири дни непоносима болка предшествали сигурната смърт, ако циреят не се пукнел преди това.
Средновековната медицина, макар и най-общо осведомена за инфекцията и заразата, не разбирала точните механизми за предаването на чумата. Претъпканите жилища и лошата хигиена, особено в градовете, осигурявали отлична околна среда за плъховете. Резултатът бил масова смъртност. Бокачо пише, че 100 000 умрели само във Флоренция. По осемстотин трупа на ден трябвало да бъдат погребвани в Париж. “В Марсилия, пише циничният английски летописец Хенри Найтьн, нито един от сто и петдесетте францисканци не оцеля, за да разкаже историята. Добра работа.”16
Пандемията, която започнала в Централна Азия, се разпространила със страшна скорост. В началото тя се обърнала на изток, към Китай и Индия; но за пръв път била документирана в Европа през лятото на 1346 г. в генуезката колония Кафа на Крим, която била под татарска обсада. Обсаждащите катапултирали заразени с чума трупове в града, за да сломят съпротивата; тогава защитниците се втурнали към галерите и започнали да гребат, за да се спасят. През октомври 1347 г. чумата достигнала до Месина в Сицилия. През януари 1348 г. тя достигнала до Генуа чрез една достоверно установена галера от Кафа. Прогонена от своето родно пристанище от ужасените граждани, заразената галера отплавала първо за Марсилия, а после за Валенсия. През същата зима чумата поразила Венеция и други адриатически градове, преди да се премести към Пиза, Флоренция и Централна Италия. До лятото тя вече била
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
427
MONTAILLOU
МЕЖДУ 1318 и 1325 г. Жак Фурние, епископ на Памиер в пиренейското графство Фоа, провел кампания на инквизиция срещу съживяването на ересите в неговата епархия. През 370 сесии той разпитал 114 заподозрени, 48 от които били жени и 25 от тях били от селото Монталу. Всички въпроси и всички отговори били записани в епископския регистър.
Монталу било общност от около 250 души от 26 основни рода, известни като ostal, или domus, живеещи в около 50 отделни домакинства. Селото се простирало надолу по склона на хълма, от замъка на върха до църквата в подножието. Неговите обитатели били главно селски животновъди и занаятчии. Имало и силен контингент от овчари преселници, които били организирани в cabanes, или “кошари”. Те поддържали пасищата и пътищата, водещи до Каталония. Макар и официално да били католици, те до голяма степен били тайни катари, които криели пътуващите Perfecli в своите хамбари и мазета. Естествените им вражди и съперничества били засилени от страха от инквизицията, чиито арести през последното й посещение от 1308 г. превърнали селото в “пустиня за овце и деца”. Регистърът служел за нещо като “исторически микроскоп”, разкриващ всеки детайл от живота на селяните. “Монталу е само капка в океана”, пише знаменитият му историк, “но ние виждаме как паразитите плуват в нея.”1