Двадесет и двамата членове от ostal на Кпергите властвали над селото. Старият Поне Клерг, упорит еретик, имал четирима синове и две дъщери. Единият син, Пиер, свещеник на Монталу, бил отявлен женкар, който умрял в затвора. Другият син, Бернар, bayle, или управител на имението, по-късно пострадал от същата участ след сложни опити да спаси брат си чрез подкупване на свидетелите. Вдовицата на Поне, Менгард, майка-закрилница на еретиците от Монталу, въпреки всичко била погребана под олтара на енорийската църква. Една от многото любовници на свещеника, Беатрис де Планисол, благородничка, най-напред била омъжена за Беранже де Рокфор, кастелан и агент на графа на Фоа. Овдовяла два пъти, тя станала наложница на незаконно родения братовчед на свещеника, Патауд, който някога я изнасилил. Тя приемала много партньори в леглото си дори като възрастна дама, родила четири дъщери и разкрила всичко на Инквизицията. През 1322 г. била осъдена да носи двойния жълт кръст на разкаялите се еретици. ICONDOM]
Религиозните практики на катарите били обсъждани разгорещено по време на дългите разговори край огъня през зимата и по време на дългите, интимни обезвъшлявания. Те разкривали двуредна морална система - изключително сурова за Perfecti и изключително отпусната за миряните. В края на живота си първите се подчинявали на endura, последен акт на самоубийствено ритуално постене. Миряните искали да бъдат “еретифицирани”, тоест да получат ритуалното consolamentum, или “опрощение”.
Дилемите, присъщи на една полукатарска и полукатолическа общност, били илюстрирани от инцидента с невръстната дъщеря на Сибил Пиер, която била лекувана от consolamentum. Perfectus забранили болното бебе да получава мляко и месо. “Когато [те’ излязоха от къщата, аз вече не можех да търпя, разказва майката, не можех да оставя дъщеря си да умре пред очите ми. Когато съпругът ми се върна… той беше много наскърбен“2.
428
РЕ5ТК>
Всекидневният живот в средновековна Окопания бия просмукан от специален емоционален климат. Хората можели да плачат съвсем открито. Те не виждали грях в сексуалните връзки, които доставяли взаимно удоволствие, не били стимулирани от никаква развита трудова етика; и особено мразели явното богатство. Имали много деца, за да компенсират високата детска смъртност; но не били безразлични към загубите си. Те живеели в един сложен свят от вярвания, където магията и фолклорът се смесвали с католицизма и ересите. И често били посещавани от смъртта.
Кариерата на епископ Фурние не пострадала заради неговото усърдие в Памиер. Той израснал до кардинал през 1327 г. и до папа, като Бенедикт XII, през 1334 г. Неговият Регистър стигнал до Ватиканската библиотека. Най-трайният му паметник е Дворецът на папите в Авиньон.
в Париж, а до края на годината прекосила Ламанша. 1349 г. станала свидетел на нейния марш на север през Британските острови, на изток през Германия и на югоизток в Балканите. 1350 г. станала свидетел на навлизането й в Шотландия, Дания и Швеция и през градовете на Ханзата на Балтийско море, в Русия. Само малко места останали незасегнати - Полша, графство Байон в Пиренеите, Лиеж.
Един от най-добрите опити да бъде описана чумата бил направен от уелския поет Йеуан Гетин, който станал свидетел на избухването й през март или април 1349 г.:
Ние виждаме как смъртта идва сред нас като черен дим, чума, която покосява младите, призрак без корен, който няма милост към красивия образ. Тежко ми заради шилинга под мишницата… Той е с форма на ябълка, като глава лук, малък цирей, който не щади никого. Велик в кипежа си, като горящ въглен, отвратително нещо с пепеляв цвят… Те са подобни на семената на черния грах, счупени частици от крехки каменни въглища… пепел от обелките на къклица, смесено множество, черна чума като поливин пенс, като зърна…17
Популярните реакции спрямо чумата варирали от паника и див разврат до сила на духа и чувство за дълг. Много, които успели да избягат, избягали. “Декамерон” на Бокачо е разказан в компанията на мъже и жени, затворени в провинциален замък, докато трае чумата. Други, изгубвайки чувството си за въздържание, се отдавали на оргии от пиене и разврат. Духовенството често страдало прекомерно от грижите за своето паство. Другаде те оставяли болните да се изповядват сами, а черният флаг плющял жално върху изоставените енорийски църкви. Царяло убеждението, че Бог наказва човечеството за неговите грехове.
Изчисляването на загубите е трудна и предимно техническа задача. Оценките на съвременниците често и демонстративно са преувеличени. Съобщението на Бокачо за 100 000 мъртви във Флоренция надвишава цялото известно тогава население на града; 50 000 може би са по-близо до истината. Общо казано, градовете били поразени по-жестоко от провинцията, бедните - повече от богатите, младите и здравите - повече от старите и немощните. Нито папа, нито крале били поразени. При липсата на нещо, напомнящо за преброяване на населението, историците трябва да базират своите изчисления върху фрагментарни документи. В Англия те използват съ-