Десет минути след като бил пуснат Първоначалният пламък, първата вълна от 529 ланкастъра започнала да пристига от югозапад по въздушен път от 68 градуса. Без да бъдат смущавани от зенитен огън или изтребители, те пуснали смъртоносен коктейл от силно експлозивни тежки бомби и запалителни букети. Огнената буря бушувала в продължение на 45 минути. Древното сърце на Дрезден и всеки в него били погълнати3.
На сутринта, когато медицинските колони приближили до мястото, пристигнала втора вълна от 450 летящи крепости от I въздушна дивизия на американските стратегически ВВС. Придружаващите ги изтребители покосили всичко, което се движело.
Огромни различия разделят оценките за пораженията. Британското бомбено разузнаване докладва за напълно унищожени 1681 акра. Следвоенният планов доклад на Дрезден отчита 3140 акра, унищожени до 75 %. Местното Abteilung Tote, или “Погребално бюро”, докладва за 33 773 идентифицирани мъртъвци до май 1945 г. Тази цифра не отчита
432
PESTIS
изчезналите или нерегистрираните хора, нерегистрираните погребения или броя на мъртъвците в множеството масови гробове. Тя трябва да се смята за един абсолютен минимум. Шефът на бюрото по-късно спекулира с обща оценка за 135 000 убити. Един британски историк предлага цифрата 120-150 0004. Никой не знае колко непреброени трупове останали зад кордоните на SS, тъй като безкраен поток от каруци подхранвал кладите, които още веднъж пламнали на Altmarkt.
Стратегическото въздействие на рейда, изглежда, е било незначително. След два дни през Дрезден отново започнали да преминават влакове. Важните военни фабрики, като завода за електроника в Дрезден-Нойзедлиц, били непокътнати. Червената армия пристигнала чак на 8 май.
Последвала информационна битка. Един доклад на съюзната преса, по-късно отречен, обявил: “Съюзните ВВС командири взеха дългоочакваното решение да възприемат преднамереното сплашващо бомбардиране на германските населени центрове.” Едно нацистко комюнике се съгласява с това: “Съюзническите военнопрестьпници хладнокръвно наредиха унищожението на невинното немско население.” На 6 март 1945 г. в Камарата на общините членът на парламента Ричард Стоукс пита: “Сплашващото бомбардиране сега част ли е от официалната правителствена политика?” Официалният отговор бил: “Ние не губим време и бомбардировачи за чисто сплашваща тактика.”5
В 10:10 вечерта на 13 февруари 1946 г. църковните камбани забили за помен в цялата съветска зона на Германия. От всички дрезденски църкви се чула само самотната камбана на Frauenkirche, която, макар и с разбит купол, все още не била срутена. В същия този ден бившият маршал от ВВС Харис се качил на един кораб в Саутхемптън, с бомбе на главата, готов да започне цивилната си кариера в чужбина. Макар че получил закъсняло рицарско звание през 1953 г., той не бил почетен като другите перове, докато на 31 май 1992 г. не бил открит паметникът в лондонския Странд. Това била петдесетата годишнина от рейда над Кьолн. Oberbürgermeister на Кьолн депозирал публичен протест: “Според мен няма смисъл да честваме военни герои като Артър Харис, написал той, макар че се е бил на справедливата страна и за справедливата кауза”6.
Очаквайки годишнината на Дрезден през 1995 г., немският президент Херцог отправя още посилни порицания. Бомбардировката на Дрезден, каза той, “беше пример… за оз-веряването на човека по време на война… На историята, - писана от отделни нации, в която всеки избира какво е направил добре - не може да бъде позволено да продължи. Ако ние наистина искаме да обединим тази Европа, тогава историята трябва също да бъде обединена7.
на неприязън към третото облагане на гласоподавателите на всеки четири години; и изразили силно чувство на морален протест, който подобавал на епохата на Лолардите. Гневът им бил насочен срещу духовенството и дребната аристокрация. Популярни проповедници, като бунтовния свещеник Джон Бол, разпространявали егапитаристки идеи: “Когато Адам копаел, а Ева предяла, Кой бил техният господар?”
Поради това в продължение на няколко дни през юни 1381 г. изглеждало така, сякаш цялата социална йерархия е подложена на атака. Уот Тайлър и неговите хора се стекли в Лондон от Кент. Джак Строу пристигнал от Есекс. Те изгорили дома на Джон Гонт в Савой Хауз. Изгорили Хайбъри Менър и фламандския бордей до Лон-
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
433
USURY
В НАЧАЛОТО на 1317 г. година в Марсилия някой си Бондавид де Драгинан бил обвинен в съда заради това, че продължавал да изисква плащания, след като главницата от неговия заем към някой си Лаурентий Жирарди вече била изплатена. Бондавид бил евреин, който давал пари назаем, и бил заподозрян в това, че нарушава законите срещу лихварството. Тук се срещаме с един добре документиран инцидент сред безброй други, които засилили средновековния стереотип на евреина като безсърдечен мошеник. Бондавид бил реален предтеча на Шейлок, когото Шекспир обезсмъртил два века по-късно във “Венецианският търговец”’.