“Секция шест” от Ecole Pratique des Hautes Etudes в Париж, създадена през 1947 r., била сред пионерите. Един от техните проекти се опитвал да установи растежа на рентите земя в Париж от края на Средновековието до Революцията1. Първият етап, използвал 000 комплекта от институционални и частни документи, трябвало да изчисли средните годишни ренти в ливри. Вторият етап, за да компенсира обезценяването на валутата, трябвало да обърне монетарните цифри в серии, представляващи реалната покупателна стойност. Това било осъществено чрез съотнасяне на рентите към средни, тригодишни цикли на цените на пшеницата, изразявани в setiers, или “хектолитри” пшеница. Третият етап трябвало да нанесе обезценената “крива на рентите” върху примерни сондажи от втори, независим източник - в този случай, от документите на Minutier Central, или “Главния нотариален регистър”, който се водел от 1550 г. Получените в резултат на това цифри били близки (виж Приложение III, стр. 1269):
Средни ренти по изчисление Ренти от Minutier Central
Livres Setiers Livres Setiers
1449-51 64,24 16,77 1550 63,72 16,64
1603-5 168,39 17,81 1604 229,00 24,23
1696-8 481,96 23,41 1697 531,00 25,79
1732-4 835,55 55,70 1734 818,35 54,55
1786-8 1281,04 58,63 1788 1697,65 77,69
“Кривата за рентите” на Париж отразява както политическите, така и икономическите тенденции. Ниските точки, когато рентите са потиснати, се появяват, достатъчно предвидимо, по време на “Депресията на Жана д’Арк” от 1420-3 г., “Спадането на св. Вартоломей” от 1564-75 г., “Кризата на обсадата” през 1591-3 г. и “Долината на Фронда” през 1650-6 г. Тенденцията е периодите на възстановяване да са много по-продължителни - през Ренесанса от 1445-1500 г., през десетилетията на Ценовата революция след 1500 г., когато нарастването на “реалните ренти” изостанало далеч назад зад вихреното покачване на номиналните ренти в епохата на стабилност на Луи XIV до 1690 г. и по устойчиво стръмното нанагорнище в средата на XVIII век. Според компютърните изчисления най-високите върхове са достигнати през 1759-61 г. (68,78 setiers) и през 1777-82 г. (65,26 setiers). Според Minutier те били достигнати през 1788 г. (77,69 setiers).
Крайната стойност на тази информация е спорна. Кривата на рентите не предлага разбиране за много ключови фактори, засегнали парижкия пазар за недвижими имоти, да не говорим за френската икономика изобщо. Тя не казва нищо за натиска на пренаселе-ността, за размера и качеството на квартирите или за строежа на нови жилища. Но за пред-
442
PESTIS
модерната епоха, където историците само можели да мечтаят за пълнообхватна статистика за цените, надниците, себестойностите и доходите, тя осигурява един скромен индекс, чрез който могат да бъдат преценени различни източници на информация. Преди всичко тя илюстрира надеждите на икономическите структуралисти, които вярват в налагането на conjoncture, цялостен модел на основните тенденции. Според тях conjoncture е фундаментът, върху който трябва да се нагаждат всички исторически факти.
на Азенкур, Шекспир би могъл да постави речта, която тогава призовала “най-благо- j родния англичанин” да задържи пробива?
В рамките на английското островно кралство уелсците формирали единстве- | ната общност, която не могла да бъде асимилирана напълно. През 1400-14 г., в раз-j гара на френските войни, те вдигнали обещаващ бунт, свързвайки се с другите враго- : ве на краля в Нортумбрия, Ирландия, Шотландия и франция. Под управлението на Овайн ап Груфид, лорд на Глиндиврдви (около 1359-1416), който бил известен на ан- ‘ гличаните като “Оуен Глендауър”, те съживили представата за освободен Уелс и бързо преустроили независимото графство. През 1404-5 г. суверенният уелски парламент бил свикан в Макхинлет. В рамките на едно десетилетие обаче инициативата се разпадала. Нейната съдба била решена от английската победа при Азенкур. След това кралските замъци в Уелс постепенно били възстановени, а синът на Глендауър бил принуден да се подчини. След това, чрез културна и лингвистична бариера, Уелс щял да се оформи като интегрална част от Английското кралство.
От 1450 г. нататък Англия била обхваната от братоубийствена война, напомняща за войната между Бургундците и Арманяците. Един луд крал и едно оспорвано наследство накарали Ланкастърите и Йорките да се хванат за гушите. Войните на розите не оставили Англия свободна да спечели от нарастващия си просперитет, докато съревнованията на тримата претенденти - Едуард IV, Ричард III и Хенри VII - не били погребани от победилите Тюдори.