И отново Шекспир описва не на място как “Кръвта на Англия ще натори земята… полето на Голгота и черепите на мъртви мъже”. В действителност, ако може да се повярва на едно съвременно изследване, борбата била по-скоро джентълменска28. Освен при Тюксбъри през 1471 г. пленниците най-общо не били убивани. По-голямата част от военните действия станали на Келтския ръб: в планината Сейнт Майкъл в Корнуел и в Уелс - край Денбиг, Харлех, Карег Кенен и Пембрук, родното място на Хенри Тюдор, който по-късно триумфирал. Сцената на Бозуъртското поле на 22 август 1485 г. - с отчаяния гърбушко Ричард III, който крещял “Давам кралството си за един кон”, когато падналата му корона се закачила на един трънлив храст - се е превърнала в клише. Но тя служи като подходящ край за английската средновековна история.
Един от субпродуктите на Стогодишната война бил възходът на Бургундия като привидно независима държава с огромно великолепие. Упадъкът както на франция, така и на Империята, създал възможност за едно “средно кралство”, което играело силна роля в европейската политика, но което, поради липса на сцепление, угаснало толкова бързо, колкото пламнало. Макар че кралският статус избегнал четиримата велики Валоа, херцози на Бургундия - Филип Смелия (1342-1404), Жан Безстрашния
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
443
(1371-1419), Филип Добрия (1396-1467) и Шаря Дръзкия (1433-77), -тяхното богатство и престиж надвишавали това на много крале. Тяхното първоначално владение, древното херцогство Бургундия около Дижон, било дарено на Филип ле Харди от баща му, краля на франция, през 1361 г. От тогава нататък то се разширявало стабилно чрез завоюване на многобройни територии от двете страни на френско-имперската граница (виж Приложение III, стр. 1287). Филип останал един от основните френски “принцове на лилиите”, заедно с двамата си братя, херцога на Бери и херцога на Анжу. Но благодарение на техните съюзи с англичаните, неговият син и неговият внук успели да се освободят от фамилните си връзки. Праправнукът на Филип, Шарл Плешивия, надминал себе си в опит да надхитри своите съседи. Тяхното богатство било извлечено главно от процъфтяващите северни градове - Брюге, Арас, Ипр, Гент и Антверпен. Техният съд все още бил пътуващ, но освен Отел д’Артоа в Париж и херцогския дворец в Дижон, те поддържали важни резиденции в Лил, в Принзенхов в Брюге, в Каун-денберг в Брюксел и в замъка Хесдин в Артоа (виж Приложение III, стр. 1266).
Бургундският двор бил фокус на екстравагантен култ към рицарството, проявен в церемониите на Ордена на Златното руно и ентусиазираното спонсорство за кръстоносните походи. Турнирите, двубоите, банкетите, спектаклите и най-различните процесии били всеобщо увлечение. Херцозите били щедри покровители на изкуствата -на скулптори като Клаус Слутер, на художници като Ян ван Ейк и Рожер ван дер Вейден, на поети, музиканти, автори на романси и на прочутите таписиери. Те кичели себе си и своите придворни в златоткани дрехи, хермелини и скъпоценни камъни - всичките предназначени да впечатлят и удивят. Те били умели дипломати и преди всичко майстори на дипломатическите бракове. Филип Красивия някога предложил убежище на своя братовчед, бъдещия Луи XI, само за да види как някогашният беглец се превръща в ожесточен противник. Херцог Шарл постепенно бил заплетен в политическата паяжина на Луи, победен от швейцарските съюзници на Луи при Морат и убит в битка с лоарците край Нанси. Burgunderbeute, или “Плячката от Бургундия”, пълни швейцарските музеи и до ден днешен26, [codpiece]
Смъртта на Шарл през 1477 г. ускорява падането и раздробяването на Бургундия. Луи XI възстановява първоначалното херцогство; но лъвският дял се пада на Мари, дъщерята на Шарл, и от там на нейния съпруг Максимилиан фон Хабсбург. Тяхната част от бургундското наследство - Фландрия, Брабант, Зеландия, Холандия и Гуелдер - оформят основата на бъдещата Нидерландия и сполуката на техния внук, Шарл V, “последният от бургундците”. Нищо не останало от Бургундската държава; дори великолепният херцогски мавзолей в манастира “Шампол”, край Дижон, не оцелял.
Много години по-късно един монах показал черепа на Жан Безстрашния на Франсоа I, крап на Франция и се говори, че казал: “Това е дупката, през която англичаните си проправиха път във франция.” Със същата убедителност може да се посочат и безмозъчните амбиции на Шарл Плешивия: това била празнината, която довела Хабсбургите в Западна Европа.
Междувременно обаче Хабсбургите все още се опитвали да извлекат ползи. Макар че владеели императорската титла в Германия без прекъсване от 1438 г. - в лицето на Фридрих III фон Хабсбург (1440-93), който бил последният император, коронясан в Рим, - те все още не били надминали своите съперници. Действително, през