Обичайното право обаче не трябва да се възприема като обикновена останка от примитивните практики. То било продукт на дълъг процес на подробно спазарява-не между князете и техните поданици и често било записано в обстойни кодекси. Weistümer например процъфтели в Австрия и в някои части от Западна Германия. В Австрия те били известни като Banntaidingeri, в Швейцария - като Öffnungen. Над 600 са оцелели в Елзас, където били известни като Dingofrodeln. Тяхното съществуване засилило много концепцията за Gutherrschaft, противопоставяйки я на преобладаващата Grundherrschaft на изток от Елба, запазвайки позициите на селските Gemeinde, или общини в провинцията. Те осигурили едно от основните обяснения на това защо Западна Германия избегнала вълната на “неокрепостничеството”, което щяло да се появи на изток. В някои части от Източна Европа, като Бохемия и Силезия, притокът на германски заселници довел до сливане на германските и местните правни обичаи.
В по-късните векове оцеляването на античните изследвания помогнало на римското право да разшири сферата си за сметка на обичайното право. През 1495 г. например то било признато от Reichskammergericht във Върховния съд на Германската империя. Неговото въздействие щяло да бъде дълбоко. При нарастващото раздробяване на върховната власт в Империята то насърчило всички князе да се смятат за единствен законодателен източник, а по-късно да наводни всички аспекти на живота с различни правила. Германската Rechtsstaat, или “държава, подредена от закона”, щяла да израсне в земя, която можела да произведе прочутия пътен знак в Баден: “Позволено е да се пътува по този път“32.
Само Англия останала изключително привързана към обичайното право. В Англия, както и в другите страни на запад от Рейн, се приемало, че там, където законът мълчи, гражданинът е свободен. Франция, освен нарастващата власт на кралските ordonnances и на централния Parlement, останала разделена между сферата на обичайното право на север и сферата на римското право в Миди.
Много страни се заели с обширни и систематизирани кодекси далеч по-рано. В Кастилия Leyes de las Siete Partidas (1264-6), която оформила сърцевината на по-къс-ното испанско право, служила на същата цел като например Уставите (1364) на Казимир Велики и Dygesta (1488) в Полша или Sudiebnik на Казимир Ягело в Литва. При отсъствието на полицейски сили прокарването на законите в действие било слабо. Бегълците от правосъдието били навсякъде. Поради това наказанията за заловените били жестоки и служели за пример на останалите: обесването често се придружавало с влачене и разкъсване на четири; осакатяването чрез жигосване или ампутация било възприемано като социална спирачка. Затварянето и глобите, които се развили заедно с писаните закони, довели до нечовешки условия за бедните затворници, тъй като се осигурявали малко или никакви провизии за тяхната издръжка.
456
PESTIS
Средновековното образование било изградено върху основите, положени през XII и XIII век. Началното образование, на буквите и цифрите, до голяма степен било оставено на семейството и на селския свещеник. Средното образование било издържано от катедралите и все повече от градските съвети. Съдържанието, макар че това се отнасяло по-малко за доверениците, все още било насочено към обучението на духовенството. Трите дисциплини от Тривиума - граматика, реторика и логика - били основното меню. Добре установените институции като Уинчестър колидж (1382) или Латинското училище в Девентър се радвали на национапна, ако не и на международна репутация. Няколко от големите градове в Италия и Германия открили търговски училища. Флоренция от XIV век имала шест такива училища с над 1200 ученици. Университетските институции се разпространили през XV век във всички страни на латинския християнски свят: такива са Лайпциг (1409), Сейнт Ендрюз (1413) и Льовен (1425).
Средновековната литература останала предимно молитвена по своя характер, въпреки че светската традиция, насърчавана от chansons de geste и byliny, продължила да се развива. Повечето книги били написани на латински или гръцки. Много от тях останали в средата, за която били написани. Откриването през XV век на работите на Хротсвита от Гандершайм например, германска монахиня, която написала серия от латински комедии пет века по-рано, води до предположението, че значителна част от средновековната литература може би никога няма да се появи в общо обращение. Обширната популярна литература обаче, като баладите и житията на светците, все повече се намирала на народен език, отчасти защото официалното образование не било достьпно за жени. Популярният театър започнал с мистериите, поставяни от Църквата. Новите културни събития, макар и с важни последици за бъдещето, били ограничени до тесни кръгове. (Виж Глава VII.)