През 1447-8 Иван тръгнал срещу Велики Новгород, чиито пет провинции далеч надхвърляли територията на Москва. Градът наскоро бил отстъпил пред светското господство на Литва и пред духовната власт на Киевската митрополия. Иван възприел това като лична обида и неговата армия скоро принудила слабо защитените градове да капитулират и да прехвърлят зависимостта си към него. Второ посещение било направено, за да се потушат размириците, и то било последвано от масови екзекуции и депортации. Псков и Вятка получили същото отношение. През лятото на 1480 г. Ах-мад, хан на Златната орда, започнал третата от своите експедиции с цел да наложи плащането на данъка от страна на Москва. Той разчитал на помощта на Полско-Литовското княжество, но тя не дошла. Тъй като Иван се държал твърдо, а Ахмад се оттеглил с празни ръце, се приема, че зависимостта на Москва от Ордата най-накрая свършила. Москва била свободна. До това време Иван започнал да се нарича цар и самодържец - руските еквиваленти на цезар и автократор. Като Карл почти 700 години преди това, един полуварварски княз изграждал своя образ не като основател на една модерна държава, а по-скоро като владетел, който превъплътил старата, мъртва и открито оплакана империя на римляните.
Празникът на Богоявление, 6 януари 1493 r., Кремъл, Москва. Празнуването на светия ден се провеждало сред великолепието на частната черква на Великия княз в Богоявленский собор, катедралата на Богоявление. Бил дванадесетият ден от Рождество, последният етап от сезона на Рождество, напомняне за времето, когато Христос се показал пред тримата царе. Звучни гласове обогатявали византийския обред с думи на стар църковнославянски, които отеквали във всеки ъгъл от катедралните кубета и изрисувани стени. Параванът с икони, който отделял вътрешното светилище, бил много по-стар от църквата. Той бил покрит с редици от икони, нарисувани от най-великите московски средновековни художници - Теофан Грек, Андрей Рубльов,
ХРИСТИЯНСКИЯТ СВЯТ В КРИЗА
473
STATE
ПРЕЗ 1493 г., годината, в която Колумб се върнал в Кралство Кастиля, картата на Европа от Португалия до Ханство Астрахан съдържала поне тридесет суверенни държави. Петстотин години по-кьсно, ако не се броят Андора и Монако, Съюзът от Калмар и Швейцарската федерация, чиято независимост е била малко повече от de facto, нито една от тези тридесет държави не е запазила отделното си суверенно съществуване.
От суверенните държави върху картата на Европа през 1993 г. четири са били формирани през XVI век, четири - през XVII, две - през XVIII, седем - през XIX и не по-малко от тридесет и шест - през XX. Възходът и падението на държавите представлява един от най-важните феномени на модерна Европа. (Виж Приложение III, стр. 1274.)
Образуването на държави в Европа е било анализирано по много начини. Традиционният подход беше базиран върху конституциоиното и международното право. Целта беше да се опише юридическата рамка, в която империите, монархиите и републиките организират своето управление, контролират своята независимост и печелят признание. Наскоро по-голямо ударение падна върху дългосрочните съображения - върху статистическите изчисления за дълголетието на държавите1, например. Норберт Епиас вижда образуването на държавите като част от цивилизационен процес, действащ от периода на феодално раздробяване чрез устойчиво нарастване на княжеската власт2.
Други се вглеждат повече във взаимодействието на вътрешните структури и външните връзки. Според един възглед преобладават три типа държави - империи, събиращи данъци, системи на фрагментиран суверенитет и национални държави. Тяхната вътрешна животворна сила доминирала или чрез концентрация на капитала, както било във Венеция или в Обединените Провинции, или чрез концентрация на насилието, както било в Русия, или чрез променлива концентрация на двете - както било в Британия, Франция или Прусия. Парите и насилието били първичните движещи сили. Представянето на държавите на международната арена зависело от тяхното участие в сложните многостранни силови комбинации, които постоянно се съединявали и разделяли по време на повече от 100 големи войни в Европа след Ренесанса. Ключовите въпроси били: “Как държавите правят война?” и “Как войните правят държави?”3 Много от проблемите напомнят онези, изследвани по по-емпиричен начин от Пол Кенеди4.