След като руските княжества били подчинени, имперските амбиции на Москва очевидно били насочени срещу Великото Литовско княжество - западния съсед на Москва. Литва спечелила от монголските нашествия, използвайки своята база на северната периферия, за да разшири придобивките си от остатъците от бившата Рус, точно както направила и Москва. До края на XV век Литва, като Москва, контролирала огромна територия - най-вече басейна на Днепър, който се простирал от бреговете на Балтийско до границите на Черно море.
За разлика от Москва обаче Литва била отворена за западните влияния. В продължение на повече от век Великото княжество процъфтявало под ръководството на персоналния съюз с Полша (виж стр. 499-30). До 90-те години на XV век литовският двор във Вилно и католическият управляващ елит до голяма степен бил полонизиран в езика и в политическата култура. Литовската династия владеела не само Полша и Литва, но и Бохемия, и Унгария. За разлика от Москва, Литва позволила до голяма степен религиозното разнообразие. Римокатолическият елит не пречел нито на численото превъзходство на православното християнство, нито на стабилния приток на силен еврейски елемент. За разлика от Москва православната църква в Литва не била скъсала връзките си с Константинопол, нито древната си византийска вярност. Митрополитът на Киев Имал всички причини да се противопостави срещу сепаратистка-
* Калймавка (рус.) - Б. лр.
480
PESTIS
та линия на Москва, която разделяла славянското православие и се движела неумолимо към създаване на отделна Руска православна църква.
През януари 1493 г. връзките на Москва с Литва били на път да вземат нов обрат. Шест месеца по-рано Казимир Ягелончик, крал на Полша и велик княз на Литва, починал, разделяйки царството си между втория и третия си син. Полското кралство преминало в ръцете на Ян Олбрахт, а Литва - към неженения Александър. (Най-въз-растният син вече бил крал на Бохемия и Унгария.) Иван III видял възможностите. От една страна той подготвял пратеници, които щели да пътуват до Вилно и да започнат преговори, водещи до политически брак между великия княз Александър и дъщерята на Иван Елена. В същото време той поставял условия, които щели да подкопаят предишния modus vivendi на двете държави. За пръв път в историята на Москва той въоръжил своя пратеник с инструкции, изискващи признаването непознатата до тогава титла “государь Всея Руси”- “господар на цяла Рус“49. Това било класическа дипломатическа двойна хватка - едната част очевидно дружелюбна, другата - потенциално враждебна. Иван нарочно въвличал Литва в един ангажимент, който поставял под въпрос бъдещето на всички източни славяни.
За да постигне своето, той направил сензационна демонстрация. Малко преди Коледа арестувал двама литовци, които работели в московския Кремъл. Обвинил ги в заговор за отравянето му. Обвиненията срещу Ян Лукхомски и Мачей Поляка не звучали много правдоподобно; но тяхната вина или невинност едва ли имала някакво значение. Те били затворени в открита клетка върху замръзналата река Москва, за да може целият свят да ги види; и в навечерието на заминаването на Ивановите пратеници към Литва, били изгорени живи в клетката50. Когато ледът се стопил отсилна-та горещина на огъня, а тежката желязна клетка потънала във водата, завличайки овъглените си обитатели надолу със съскане и пара, човек можел добре да си представи, че е казано нещо за политическото бъдеще на Литва.
Титлата “господар на цяла Рус” не притежавала голяма основа нито в историята, нито в съвременната реалност. Тя попадала в същата категория, в която попадали и претенциите на английските крале към франция. През 90-те години на XV век, два века и половина след като всички следи от обединената Киевска Рус били заличени, тя имала същата степен на достоверност, на каквато би могъл да се радва френският крал, ако в своята борба с Германската империя се беше обявил за “господар на всички франки”. До това време тя влизала в конфликт с отделната идентичност, която “ругенците” от Литва си били присвоили, за да се разграничат от “руснаците” от Москва. Действително, всичко това изглеждало достатъчно нереално за литовците и те го приели като малка цена, която заплатили за благосклонността на Иван. Те не го знаели, но в този момент приемали идеологическия крайъгълен камък на териториални амбиции, които щели да бъдат преследвани цели 500 години.