Поради това в тази епоха на открития Москва, макар и отдалечена, не била напълно изолирана. Всяка от московските мисии се връщала с чуждестранни инженери, архитекти и оръжейници; а немските и полските търговци идвали всяка година да купуват големи товари с кожи. Вярно е, че не е имало директни контакти с Англия на Тюдорите, с франция на Валоа или с Испания на Фердинанд и Изабела. Балтийската търговия с Нидерландия спирала в Ливония, а маршрутът около Северния нос още не бил открит. Дори и така Москва имала добре установени линии за комуникация с останалата част от Европа. “Германският път” на север водел през Новгород до Ревал или Рига, а после по море до Любек. По суша горските пътеки се простирали на запад до границата преди Смоленск, а след това - до Вилно и Варшава. Иван III създал система от пощи и пощенски коне, чиято издръжка препоръчал в завещанието си57. На юг древните реки превозвали пътниците бързо до Каспийско и Черно море, а после с кораби - до всички точки на Средиземноморието. Въпреки отоманското настъпление, Москва все още била в близки контакти с византийския свят - тоест с Балканите, с Гърция, особено с Атон, а чрез Гърция - с Италия.
Във всеки случай Москва правела свои собствени открития. През 1466-72 г. един търговец от Твер, Афанасий Никитин (поч. 1472), направил шестгодишно пътешествие до Персия и Индия. Той отпътувал през Баку и Хормуз и се върнал през Трапезунд и Кафа. Неговите приключения били описани в един ранен пътепис “Хож-денив за три моря” (Пътешествие отвъд трите морета). Десет години по-кьсно военната експедиция на Салтик и Курбискйй прекосила Урал и стигнала до притоците на Иркутск и Об (постижение, еквивалентно на това на Луис и Кларк в Америка 300 години по-кьсно). През 1491 г. двама унгарски изследователи проникнали до арктическите притоци на Печора, където били открити сребро и мед. Това откритие вероятно обяснява пристигането в Москва през януари 1493 г. на австрийския изследовател,
I
484
PESTIS
наречен Снупс, който носел писма от император Максимилиан с молба да му бъде позволено да изследва Об. Тъй като връзката на Иван с Хабсбургите вече не била удобна, Снупс получил отказ.
Колкото до Адмирала на Океана, новините за неговите подвизи били донесени в Москва със закъснение от четвърт век от групата на Максим Гърка. Максим Гъркът (Михаил Триволис, около 1470-1560) принадлежал към замиращия византийски свят, чиито части все още оформяли един културен регион. Той бил роден в Арта в Епир под отоманска власт, откъдето неговото семейство се преместило във венецианския Корфу. През 1493 г. бил във Флоренция, където учил с платонистите и слушал с одобрение проповедите на Савонарола. След още учение във Венеция и Мирандола, където специализирал тълкуване на гръцки текстове, той дал обет на Доминиканския орден в манастира на Савонарола “Сан Марко”. По-късно като монах Максим, в продължение на едно десетилетие, той работил като преводач в манастира Ватопеди на Атон, в едно панправославно и гръко-славянско обкръжение, където разколът между православната и католическата традиция не се прилагал. После бил поканен в Москва да организира царската колекция от гръцки и византийски ръкописи, които московските учени не били обучени да дешифрират. Той скоро се сблъскал с твърдоли-нейната фракция на Московската църква, която го обвинила в магьосничество, шпионаж и уважение към патриарха на Константинопол. Но оцелял след дългото си зат-ворничество, срещнал се с Иван IV в затвора и се радвал на неговото покровителство. Той бил “един от последните от своя вид“58.
Съчиненията на Максим, които се появили през 50-те години на XVI век, споменават за “голям остров, наречен Куба”59. Няма съмнение, че дотогава той със сигурност е знаел за достигането на Колумб до Карибските острови. Но хронологията на неговата кариера е важна. Тъй като Максим прекарал три десетилетия, затворен в московска тъмница, е разумно да се предположи, че е донесъл информацията със себе си, когато за пръв път пътувал до Москва през 1518 г., двадесет и пет години след първото пътешествие на Колумб.
Едно от чудесните исторически съвпадения е това, че модерна “Русия” и модерна “Америка” полетели към своите висини заедно в същата 1493 г. сл. Хр. Европейците научили за Новия свят, както те го възприемали, в същия момент, когато московците научили, че техният Стар свят все още не е достигнал до своя край.
VII
ВЕ1\1АТ10
Ренесанси и реформации, около 1450-1670 г.
Съществува силно усещане за нереалност по отношение на Ренесанса. Начинът на мислене, който би трябвало да разграничи модерната европейска цивилизация както от средновековния християнски свят, така и от други неевропейски цивилизации като исляма, няма ясно начало и няма край. В продължение на много време той остава запазен за един малък интелектуален елит и трябва да се състезава със съперничещи му мисловни тенденции, стари и нови. В тъй наречената “Епоха на Ренесанса и Реформацията”, която условно започва от около 1450 г., той може да бъде описан единствено като слаб интерес. В европейското общество има големи сектори, а в европейската територия - огромни области, където, както и досега, той не си е създал никакво влияние. По някакъв начин успява да се превърне в една от най-забележител-ните черти на епохата, но все пак трябва да бъде разграничен от ежедневния политически, социален и културен живот. Той бил нетипичен и непредставителен, но все пак с огромно значение. Като чудесните фигури на Сандро Ботичели, които са сред неговите най-мощни прояви, изключителните “Primavera” (1478) или ефирната “Раждането на Венера” (около 1485), той се носи над повърхността на света, от който е възникнал, една нетленна абстракция, един нов енергичен дух.