Когато се изправят пред проблема, много историци, занимаващи се с този период, изоставят предишните си възгледи. Вече не е модно да се пише толкова много за тези маловажни проблеми. Хуманистичната мисъл, реформаторската теология, научните открития и отвъдморските изследвания трябваше да отстъпят пред изследването на материалното състояние, на приемствеността със Средновековието и на популярната вяра (и неверие) като противоположна на високата култура. Сега професионалистите обичат да насочват светлината на прожекторите към магията, скитничеството, болестите или към унищожаването на населението в колониите. Това може да бъде много подходящ коректив; но е толкова непочтено да забравяме Леонардо или Лутер, както да игнорираме Нострадамус или мелничаря от Фриули. Никой, който иска да узнае защо Европа е била толкова различна в средата на XVII век от онова, което е била през XV, не може да си позволи да отмине традиционните теми.
Въпреки това невнимателният читател се нуждае от напомняне. Светът на Ренесанса и Реформацията също така може да бъде светът на магията, астрологията, чудесата, фокусите, черната магия, народното лечение, призраците, поличбите и феите. Магията продължавала да се състезава и да си взаимодейства с религията и на-
РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ
487
уката. Действително превъзходството на магията сред обикновените хора продължило да съществува през един дълъг период на съжителство с новите идеи, период, който продължил повече от два века1. Един извод е, че този “Ранен модерен период” изобщо може да не е бил чак толкова модерен. Въпреки посетите свежи семена, той може да е имал много повече общи черти със Средновековието, което го предшества отколкото с Просвещението, което го следва.
Поради това Ренесансът не може да бъде дефиниран лесно. Най-лесно е да се каже какво не е той. “Откак Ренесансът измисли себе си преди около шестстотин години, оплаква се един американски историк, не е постигнато съгласие за това какво представлява той“2. Ренесансът например не просто отразява буржоазния интерес към класическото изкуство и наука, защото едно такова съживяване набира скорост след XII век. Нито пък включва тотално отрицание на средновековните стойности и внезапното завръщане към светогледа на Гърция и Рим. Най-малко включва едно съзнателно изоставяне на християнската вяра. Терминът renatio, или “прераждане”, бил латинска калка от гръцкия теологически термин, palingenesis, използван в смисъл на “духовно прераждане”, или “възкресение от мъртвите”. Есенцията на Ренесанса не лежи във внезапното преоткриване на античната цивилизация, а по-скоро в употребата на античните модели, за да се провери авторитетът на основата на конвенционалните вкусове и мъдрост. Това е неразбираемо без обръщане към дълбините на лошата слава, която си била спечелила средновековната Църква, предишният извор на авторитет. В това отношение Ренесансът бил неразделна част от същото движение, което предизвикало църковните реформи. В по-дългосрочен план той бил първият етап от еволюцията, която водела през Реформацията и Научната революция до Просвещението. Той бил духовната сила, която разчупила модела на средновековната цивилизация, задвижвайки дългите процеси на дезинтеграция, която постепенно породила “модерна Европа”, [balletto]
В този процес християнската религия не била изоставена. Но властта на Църквата постепенно се затваряла в религиозната сфера: влиянието на религията все повече се ограничавало в царството на личната съвест. В резултат от това спекулациите на теолозите, учените и философите, работата на художниците и писателите и политиката на владетелите се освободили от контрола на Църквата с монополна власт и “тоталитарни” претенции. Най-главното качество на Ренесанса трябва да бъде определено като “независимост на съзнанието”. Неговият идеал била личността, която чрез усвояване на всички клонове на изкуството и мисълта не се нуждаела от зависимост от никакъв външен авторитет за формиране на знанието, вкусовете и вярванията си. Такава личност бил I’uomo universale, “завършеният човек“3.