Въпреки празните думи за “социалистически интернационализъм” историческото мислене на Съветите отдава почит както на “Евроцентризма”, така и на “Западната цивилизация”. Техният Евроцентризъм намира своето изражение в набора от европейски примери, върху които е базирана марксистко-ленинската аргументация, и в манията за индустриализация в европейски стил. Той е особено досаден в ударението, което поставя върху историческата съдба на руснаците. Съветските твърдения за това, които обиждат европейските членове на тяхната империя, имат безпрецеден-
ВЪВЕДЕНИЕ
59
тен ефект върху другарите от комунистическото движение от Третия свят и са принципната причин^ за разцеплението между Китай и Съветския съюз. В очите на китайците ордите от съветници и технически лица, които се появяват в Китай през 50-те години, представляват по-лош пример за европейската арогантност (и лоша техника) от всички останали предишни “чуждестранни дяволи”, които те са познавали. За китайците, както за народите от Балтийските републики, поляците или грузинците, убедеността на руснаците в тяхното превъзходство е била изключителнно странна. Ако руснаците са свикнали да се считат за “западняци” в сравнение с Китай, те очевидно са “хора от Изтока” в сравнение с повечето европейци.
Няма съмнение, че съветският комунизъм провъзгласява “Запада” за идеологически враг. В същото време той не отрича своите собствени европейски корени и това, че най-съкровеното желание на Ленин е било да свърже революцията в Русия с очакваната революция в Германия. Така че “Западната цивилизация” изобщо не е била лоша. Разбира се, след като вече са били мъртви, водещите фигури от Запада са заслужавали адмирации. Въпросът е такъв: Западът се е разложил; Изтокът, под ръководството на героичния пролетариат, е останал жизнен и здрав. Рано или късно капиталистическите режими ще залязат, социалистическата татковина ще им нанесе последния удар, границите ще паднат и Изтокът ще се присъедини отново към Запада под лидерството на Съветска Русия в едно ново революционно братство. За това е мечтал Ленин, това е имал на ум Леонид Брежнев, когато е говорил за “общ европейски дом”101. Тази идея за комунистическата месианска мисия е изнесена с местни вариации във всички страни, контролирани от Съветския съюз. В своя строго исторически аспект тя се опитва да внуши две кардинални догми - върховенството на “социално-икономическите сили” и великодушното естество на руската експанзия. Тя е подсилена много от съветската победа над Германия през 1941-1945 г. и се преподава като евангелие на десетки милиони европейски студенти и ученици до края на 80-те години. Точно в края на комунистическата ера генералният секретар на КПСС Михаил Горбачов съживи отново лозунга за “общ европейски дом”102. Той бе подхванат от много западни коментатори и приветстван от много хора; но на Горбачов не му остана време да обясни какво има предвид. Той беше диктатор на една империя от Калининград до Камчатка - един толкова отдалечен полуостров, граничещ с Аляска, който в никакъв случай не може да бъде приет за европейски. Беше ли възможна мечтата на Горбачов за една Велика Европа, обхванала цялото земно кълбо?
Конкурентната, фашистката, версия на историята започна по-късно и процъфтя по-кратко. До известна степен тя се появи в отговор на комунизма и в ръцете на нацистите се превърна в един от инструментите на техния Нов ред. В началната си фаза (1922-1934 г.) тя съдържа определен социалистически колорит както в Германия, така и в Италия, но е доминирана от италианския вариант и от мечтата на Мусолини за възстановяване на Римската империя. След 1934 г., когато Хитлер започва да преобразува Германия, посоката се променя рязко. Социалистическият елемент в националсоциализма е прочистен. Германският вариант на фашизма поема кормилото и на преден план излизат открито расистки теории. В резултат на това се появява отровна смес от расизъм и немски империализъм, обслужвана от всички идеологически агенции на Нацисткия райх, докато той съществува103.