В онези несравними поколения от многостранно развити флорентинци никой не засенчва Леонардо да Винчи (1452-1519). Художник на може би най-прочутата картина в света La Gioconda (1506), той очевидно притежавал неограничени таланти да преследва еднакво неограниченото си любопитство. Тетрадките му съдържат всичко -отанатомическите рисунки до проекти за хеликоптер, подводница, картечница. (Подобни механически изобретения били мания в Германия дори в един по-ранен период4.) Неговата слава е обградена от мистерията, която извира от изгубените работи и от репутацията му на магьосник. Говорело се, че като младо момче на уличния пазар във Флоренция той купил клетка с птици само за да ги освободи. Направил същото и стайните на изкуството и природата. Преживял последните си години във франция, в служба на франсоа I. Починал в Шато де Клоа край Амброуз на Лоара - в една част от света, която била наричана “една Италия по Италия от самата Италия”5. [LEONARDO]
Ренесансът никога не бил ограничен до Италия или до италианската мода, а ефектът от него стабилно се разпространил из целия латински християнски свят. Модерните учени понякога пренебрегват този факт. Ефектът от творбата на швейцарския историк Якоб Бургхарт Die Kultur der Renaissance in Italien (Базел, 1860) бил такъв, че много хора останали неосведомени за по-широките му измерения. Всъщност интелектуалният кипеж на периода можел да се наблюдава от много ранна дата в Северна Европа, особено в градовете в Бургундия и Германия. Във Франция той показва много родни нишки освен внесените от Италия. Той не бил ограничен и до непосредствените съседи на Италия: например засегнал Унгария и Полша по-дълбоко от Испания; и срещнал непреодолима бариера, когато стигнал до границите на Православния свят. Следите от Ренесанса в страните, завладени от Отоманската империя, били слаби; а в Московия те били ограничени до няколко художествени имитации. Разбира се, придавайки нов начин на живот на Латинския запад, Ренесансът само задълбочил бездната между Изтока и Запада.
490
RENATIO
FLAGELLATIO
Пиеро дела франческа (около 1415-92) нарисувал малка творба, най-общо известна като The Flagellation “Бичуването”, някъде между 1447 и 1460 г. Картината, която сега се намира в Галерия Национале в Урбино, е забележителна заради своята структура на диптих, заради архитектурния си детайл и преди всичко заради своята енигматична алегоричност (виж Илюстрация 39)’. Картината е разделена на две отчетливи зони. Отляво сцената на едно нощно бичуване се развива в перления интериор на античен двор. Отдясно три огромни мъжки фигури разговарят в открита градина. Бледата лунна светлина отляво се разпръсква от дневната светлина, нахлуваща отдясно.
Архитектурните елементи са странно двусмислени. Преторианският двор е строго класически. Тежките покривни греди са подкрепени от два реда набраздени коринтски колони, издигащи се от мраморен под. В центъра затворникът е завързан за колоната Helia Capitolina, символ на Йерусалим, върху които се извисява златна статуя. Но заедно с тях се появяват и две средновековни къщи с надвиснали кули. Отвъд тях има петно със зеленина и синьо небе. Поради това едната секция на картината е поставена в миналото, а другата -в настоящето.
Двете групи фигури нямат очевидна връзка. Бичуването в двора се наблюдава от седнал чиновник, наложен със заострена шапка “палеологи”, от арабин или турчин с тюрбан и от слуга в къса римска тога. Групата на преден план в градината се състои от брадат грък с кръгла шапка, тъмночервена роба и меки ботуши, бос младеж с червено палто и лавров венец и богат търговец, облечен в брокат с кожени ръбове във фламандски стил.
Пиеро използва рисуването с перспектива, за да осигури централен фокус за малката фигура на затворника. Сходните линии на лъчите, покривните греди и колоните, както и смалените в перспектива мраморни квадрати на пода представляват учебникарска експлозия на архитектурната композиция, наблягаща на действието в нея2.