РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ
497
тел на перспективата, Андреа Мантена (1431-1506), майстор на реалистичното действие, и Сандро Ботичели (1446-1510), вълшебният смесител на пейзаж и човешка фигура. Тримата всепризнати върховни гиганти са Леонардо, Рафаел Санти (1483-1520) и могъщият Микеланджело. Имитаторите, разбира се, били легион. Но имитацията е форма на ласкателство; а отношението към човешкото лице и тяло, към пейзажа и светлината било преобразено. Мадоните на Рафаел са един свят, отделен от средновековните икони.
Но трябва да устоим на прекалено спретнатите класификации. Първо, защото новаторството е продължило. Нищо не може да бъде по-новаторско от използването на формата и на цвета от смелите платна на Антонио Апегри (Кораджо, 1489-1534), от венецианците Тициано Верчели (Тициан, 1477-1576) и Джакопо Робусти (Тинторето, 1518-94), или от Кретан Доменико Теотокопули (Ел Греко, около 1541-1614), който си проправил път през Венеция към Толедо. Германската школа, оформила се около Албрехт Дюрер (1471-1528), Лукас Кранах от Нюрнберг (1472-1533), пейзажиста Албрехт Алтдорфер от Регенсбург (1480-1538) и портретиста Ханс Холбайн от Аугсбург (1497-1543), имала контакти с Юга, но не била нищо друго освен производна. И накрая трябва да се вземат предвид и силните и оригинални художници, които били свързани по-близко с продължаващите средновековни традиции. Сред тях са необикновеният резбар на олтари Вайт Стос или Вит Ствошч (около 1447-1533), който работил в Германия и Полша, тайнственият Майстор от Грюневалд (около 1460-1528), фантастичният холандец Йеронимус Бош (поч. 1516) с неговите видения за Ада или фламандският художник в “селския жанр” Петер Брьогел Старши (около 1525-69).
Ренесансовата архитектура обикновено се характеризира по реакциите й срещу готическия стил. флорентинският “класически стил”, най-ранният пример за който е Катедралата Пази (1430), имал много почитатели. Класическите вили на Андреа Па-ладио (1518-80) се превърнали в мания за европейските благородници. Неговата фино илюстрирана Quattro Libri della Architectura (1570), публикувана във Венеция, била закупена от всички уважавани библиотеки. Когато барутът превърнал замъците в отживелица, строителните фондове започнали да се харчат за великолепни дворци, особено в аристократическите резиденции на Лоара; за паметници, изразяващи общинската гордост в бюргерските къщи и по сводестите площади в Германия и Холандия; и за общинските сгради в италиански стил от Амстердам до Аугсбург, Лайпциг и За-мошч.
Ренесансовата литература се характеризира с взрив на простонародните езици, които отново видели света по всички възможни начини. Експерименталната работа на хуманистите дала възможност през XVI век да се създадат напълно разцъфнали национални литератури. Действително/ притежанието на популярна литературна традиция на народен език щяло да се превърне в един от ключовите атрибути на модерната национална идентичност. Тази традиция била установена във френския език от поетите на Pléiade, в португалския - от Луис де Камоенс (1524-80), в испанския -от Мигел Сервантес (1547-1616), в холандския - от Анна Бийнс (около 1494-1575) и Йоост ван ден Вондел (род. 1587), в полския - от Ян Кохановски (1530-84), в английския - от елизабетинските поети и драматурзи Спенсър, Марлоу и Шекспир. В италиански, където традицията била по-стара и посилна, тя била консолидирана от Лудовико Ариосто (1474-1533) и Торквато Тасо (1544-95). [SINGULARIS]
32. Европа
Ê
498
RENATIO
He всички европейски езикови общности създали сериозна литература. Оне-I зи, които изостанали, главно в Германия, Русия и на Балканите, все още били погъл-I нати от религиозни търсения. Освен Лутер и Narrenschiff, или “Кораб на глупци”, (1494) 1 от Себастиан Брант (1457-1527), поезията на силезийците Андреас Грифиус (1616-69) 1 и Мартин Опиц (1597-1639), историограф на полския крал, и авантюристичния роман 1 Simplicissimus на X. Дж. С. фон Гримелшаузен (около 1625-76), в Германия били публи-1 кувани малко значими неща, които да надминават религиозните трактати и популяр- ] ните Volksbücher като историята за Doktor Faustus (1657) [faustus]. В Централна Евро- ] па един важен клон от литературата продължил да се пише на латински. Главните пред-1 ставители на неолатинската поезия били немецът Конрад Пикел, с прозвище “Сел- ] тис” (1459-1508), първият поет, лауреат на Свещената Римска империя; Йанус Пано-1 ниус (1434—72), Унгарецът; италианците Фракасториус (1483-1553) и Алкиати (1492-1550); ] и поляците Дантискус (1485-1548) и Йанискус (1516—43).
Ясно е, че Ренесансът е имал нещо общо с по-старото движение за църковни 1 реформи. Хуманистите и тъй наречените реформатори се дразнели от закостенели- ] те църковни схващания и изпитвали подозрение към управляващата йерархия. He-I що повече, насърчавайки критическото изследване на Новия завет, и двете движе-1 ния довели до израстването на едно поколение, което мечтаело за изгубените добродетели на примитивното християнство, както и други, които мечтаели за изгубената I епоха на класическата Античност. В тази връзка, но не и като най-сполучливата ме- ] тафора, се казвало, че “Еразъм снесъл яйцето, а Лутер го измътил.”