Реформацията. Въпреки това не е възможно да се гледа на Реформацията единст- ] вено като продължение на Ренесанса. За разлика от хуманизма, тя апелирала към I най-дълбоките молитвени традиции от Средновековието и яздела върху вълна на ре-j лигиозно възраждане, която засегнала не само учените, но и масите. Била започната от хора, които имали твърдото намерение да запазят католическата църква непокътната и които само усилвали своята кампания за една изчистена и унифицирана рели- | гия, когато един клон от реформаторското движение започнал да се отделя. Тя нямала нищо общо с хуманистичния дух на толерантност. Поради това общите извори на Ренесанса и Реформацията не трябва да позволяват да се скрие фактът, че те са се превърнали в две течения, насочени в много различни посоки. Подобно разделение се развило и вътре в движението за църковна реформа. Онова, което започнало като широко религиозно възраждане, постепенно се разделило на две отделни и враждебни движения, станали известни по-късно като Католическа Реформация и Протестантска реформация.
Религиозното възраждане, ясно видимо в края на XV век, до голяма степен било задвижвано от популярното отвращение от упадъка на религията. Въпреки декларираното намерение за свикване на Общ събор на всеки десет години, Църквата не свикала нито един от 30-те години на XV век. Канонизирането на дълъг списък от светци, от св. Винсент Ферер, доминиканец (кан. 1455), и св. Бернадино от Сиена (кан. 1450) до св. Казимир от Полша (1458-84) не можело да не доведе до злословия по отношение на досадната липса на святост в Църквата като цяло. Навсякъде в Европа се ширели разкази за епископи, продаващи индулгенции, за папи, облагодетелстващи незаконните си деца, за похотливи свещеници, мързеливи монаси и преди всичко - за абсолютното световно богатство на Църквата.
__________________________________________
РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ
499
И
ндивидуализмът широко се обявява за едно от вътрешно присъщите качества на “западната цивилизация”, а Мишел де Монтен може да претендира, че е един от пионерите индивидуалисти:
Най-великото нещо на земята е да знаеш как да принадлежиш на себе си. Всеки гледа пред себе си. Но аз гледам вътре в себе си. Нямам други грижи освен своите. Постоянно разсъждавам за себе си; контролирам себе си; вкусвам себе си… Ние дължим някои неща на обществото, но най-голямата част на себе си. Нужно е някой да заема някого на другите, но да дава себе си само на себе си1.
Корените на индивидуализма се търсят в платонизма, в християнската теология за душата, в номинализма на средновековната философия2. Но главното вълнение дошло с Ренесанса, който Буркхарт характеризира с неговите блестящи индивиди. Културният интерес към човешките същества, религиозният интерес към личното съзнание и икономическият интерес към капиталистическата инициатива поставили в центъра на сцената индивида. Започвайки с Док и Спиноза, Просвещението развило темата, докато “свободата на индивида” и “човешките права” съединили общото наследство на европейския дискурс.
През XIX век теорията на индивидуализма се развила по няколко различни пътеки. Кант е отбелязал, че необузданото преследване на личния интерес е неморално; в книгата на Джон Стюарт Мил “За свободата” (1850) се прави опит да бъдат помирени конфликтните интереси на индивидите и обществото. В Socialisme et liberté (1898) Жан Жорес подхваща подобно упражнение със социалистически термини. В “Индивидът и неговата собственост” (1844) Макс Щирнер осъжда всички форми на колективното, независимо дали става дума за “нация”, “държава” или “общество”. В “Душата на човека при социализма” (1891) Оскар Уайлд защитава абсолютните права на креативния артист: “Изкуството е най-силна-та форма на индивидуализъм, която светът познава”.
През XX век комунизмът и фашизмът се отнасят към индивидуализма с презрение. Дори в демократичните държави надменните управляващи бюрокрации често потискат онези, на които трябва да служат. Неолибералната реакция набира скорост във Виенската школа от 20-те години на XX век. Нейните лидери - Карл Попър (род. 1902), Людвиг фон Мисес (1881-1973) и Фридрих фон Хайек (род. 1899) - емигрирали. “Пътят към крепостничеството” (1944) и “Индивидуализмът и икономическият ред” (1949) на Хайек са учебници за следвоенните неоконсерватори. Един ревностен ученик възмутено обявил: “Не съществува такова нещо като общество”3.