Нещо повече, твърди Инквизиторът, фактите от историята подкрепят неговата теза. Хората са прекалено слаби, за да устоят на изкушението. В продължение на 1500 години те са се валяли в грях и страдание, неспособни да обърнат внимание на Христовите заповеди. “Ти им обеща хляб от Небесата, но може ли той да се сравни със земния хляб в очите на слабата, грешната и винаги подлата човешка раса? Ние сме по-хуманни от теб.”
Инквизиторът обвинява Христос, че не е отхвърлил предизвикателството на Дявола и не е дал доказателство за своята Божественост. Той се е провалил при тройния тест на Тайнството, Чудото и Авторитета. Папството всъщност тайно е на страната на Дявола. “Ние бяхме с него, а не с теб, разкрива Инквизиторът, имайки предвид разкола между католици-ма и православието, цели осем века”.
Инквизиторът горчиво предсказва победата на безбожния материализъм. “Знаеш ли, че ще минат векове и човечеството ще обяви… че няма престъпление и поради това няма грях, а само гладуващи хора? “Първо ги нахрани, а после искай добродетел.” Това ще пише върху знамената, с които те ще разрушат твоя храм.”
В тъмницата на Инквизитора заключението изглежда неизбежно. “Ти си изхвърлен от Ада, казва той на Христос; Ти си еретик. Утре ще те изгоря!”
В последния момент християнското опрощение триумфира. Христос целува Инквизитора по бузата. Победен от силата на любовта. Инквизиторът омеква и вратата на затвора се отваря…
Подобно резюме може да послужи като въведение към студентски бележки за “Легендата за Великия инквизитор”. Създателят на “Легендата” бил млад руски автор, Иван Карамазов, който живеел с баща си и братята си през 60-те години на XIX век. Сагата на Карамазови, като “Легендата”, която формира един от централните й епизоди, задава вечните въпроси за Доброто и Злото. Бащата Карамазов е противен развратник, срещу когото най-големият син, Дмитрий, вече се е разбунтувал. Иван и Альоша, доведените братя на Дмитрий, са съответно скептичният атеист и вярващият оптимист. Но четвъртият, незаконороденият син Смердяков убива бащата, преди да убие и себе си. След процеса Иван се измъчва от чувство за вина, че е подбудил делото, и се опитва да поеме вината. Но в един ужасен и недодялан процес е обвинен невинният Дмитрий. Във финалната сцена децата показват на възрастните как да живеят в хармония1.
Злото?”
33. Европа
й
514
RENATIO
Създателят на “Братя Карамазовы” (1880) е Фьодор Достоевски2. В романа той преработва много от темите и възгледите на творчеството от целия си живот. Според Зигмунд Фройд това е “най-великолепният роман, написан някога.” Що се отнася до Създателя на Инквизитора, Достоевски няма никакви съмнения.
Достоевски създава Легендата за Великия инквизитор като двигател за най-прони-цателна критика на християнската църква в европейската литература. В нея той предсказва моралните възражения на тоталитаризма. Той си представя едно въображаемо събитие. То илюстрира добре предубежденията на автора срещу католицизма, но също и вярата му в крайното обединение на християнския свят.
На повърхността Достоевски е руски шовинист. Той не харесва “безмилостните” евреи; презира католиците, особено поляците, които често рисува като престъпници; и мрази социалистите. Той приема Руската православна църква за онова, което прокламира името й -единствената Права вяра. “На Запад вече няма никакво християнство, обявява той, Католицизмът се трансформира в идолопоклоничество, докато протестанството се трансформира в атеизъм и на променлива етика.”3 Твърди се, че неговата формула била: “Католицизъм = Единство без Свобода. Протестанство = Свобода без Единство; Православие = Свобода в Единството, Единство в Свободата.”
Много критици смятат, че Достоевски е предал аргументите на Инквизитора много по-убедително от тези на Христос. В конфронтацията между Църквата и Вярата изглежда, че Вярата губи. Това вероятно е била и неговата цел, защото той е оценявал логиката много по-ниско от вярата. “Дори ако ми се докаже, че Христос е извън Истината, писал той някога, аз все пак ще остана с Христос”4.
Критиката на Достоевски срещу Запада е непрестанна (което може да обясни неговия звезден рейтинг сред западните интелектуалци). Но той вижда разделението на християнския свят като пример за Злото, което най-накрая ще бъде победено. Той трескаво вярвал, че злото може да бъде надделяно. Грехът и страданието предшестват спасението. Скандалите в Църквата били необходима прелюдия към християнската хармония. Според тази логика ужасите на Испанската инквизиция били индикация за крайния триумф на християнството. Дълбоко в сърцето си старият реакционер е бил универсален християнин и, в духовен смисъл, европеец.