Преди всичко Достоевски е вярвал в изцелителната сила на вярата. Върху заглавната страница на “Братя Карамазовы” той допълва стиха “Истина, истина ви казвам: ако жит-ното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод”5. Същите тези думи са издълбани върху надгробния му камък.
алното съзнание и индивидуалните добродетели, изглежда, че католическото духовенство много често насърчавало своето стадо към сляпо подчинение.
Контрареформацията видяла богата жетва от католически светци. Сред тях били испанските мистици: св. Тереза от Авила (1515-82) и св. Йоан от Кръста (1542—91); имало дълга редица от слуги на болните и на бедните: св. Филип Нери (1515-95), св Камило де Лелис (1550-1614), св. Винсент де Пол (1576-1660), св. Луиз де Марила» (1591-1660); имало и йезуитски светци и мъченици: св. Франсис Ксавие (1506-52)
РЕНЕСАНСИ И РЕФОРМАЦИИ
515
PROPAGANDA
Пропагандата е дете на противоречивите убеждения и на решителността на хората да разпространят собствените си доктрини срещу всички останали. Нейните корени несъмнено лежат в религиозната сфера. Тя по същността си е предубедена и е най-успешна, когато апелира към омразата и предразсъдъците. Тя е антитеза на всяко честно образование и информация.
За да бъде най-ефикасна, пропагандата се нуждае от помощта на цензурата. В рамките на една запечатана информационна сфера тя може да мобилизира всички средства за комуникация - печатни, речеви, артистични и визуални - и да предяви претенциите си с максимално предимство. В този случай римският Officium de Propaganda Fidei, откъдето произлиза терминът, работи съвместно с Инквизицията. Той става една от постоянните конгрегации на Ватикана.
Пропагандата не била по-слаба и в протестантските, и в православните страни, където църквите били подчинени на държавната власт. Политическата пропаганда също е съществувала винаги, макар и без име. Тя била най-очевидна във военно време, особено през гражданските и религиозните войни. През 90-те години на XVIII век френските войници били готови да се появяват във вражеския лагер, въоръжени само с листовки.
През XX век сферата за пропаганда се разшири драматично с появата на новите медии като кино, радио и телевизия; чрез маркетинговите техники, масовото убеждение, търговската реклама и “Връзките с обществеността”; чрез появата на утопични идеологии; и чрез безпощадността на тоталитарната държава. Болшевиките бяха пионери в “Тоталната пропаганда” и в изкуството на “Голямата лъжа”. Ленин, след Плеханов, правел различие между мощен пропагандист, който изобретява стратегията, и агитатор от ниско ниво, който я прилага на практика. Фашистите бързо последвали стъпките на съветския “агитпроп”. Теоретиците на пропагандата са идентифицирали пет основни правила:
1. Правилото за опростяване: редуциране на цялата информация до просто противопоставяне между “Добро и Зло”, “Приятел и Враг”.
2. Правилото за обезобразяване: дискредитиране на опозицията чрез груби петна и пародии.
3. Правилото за преливане: манипулиране на консенсусните стойности на публиката в своя полза.
4. Правилото за единодушие: представяне на твоята гледна точка така, сякаш тя е единодушното мнение на всички правилно мислещи хора: принуда на съмняващия се индивид да се съгласи чрез апел от страна на главните изпълнители, чрез социален натиск и чрез “психологическа зараза”.
5. Правилото за оркестрация: безкрайно повтаряне на едни и същи послания в различни варианти и комбинации.
В това отношение един от върховните майстори признава своите предци. “Католическата църква продължава да съществува, казал доктор Гьобелс, защото тя повтаря едно и също нещо вече две хиляди години. Национал социалистическата партия трябва да направи същото.”1
516
НЕМАЛО
Една от най-коварните форми на пропаганда обаче е онази, при която истинските източници на информация се скриват както от публиката, така и от пропагандатора. Този жанр на тъй наречената “прикрито директна пропаганда” цели да мобилизира мрежа от нищо неподозиращи “агенти на влияние”, които предават желаното послание така, сякаш действат спонтанно. Имитирайки съвпадение на възгледите с тези на обществото мишена, което се опитва да подчини, и чрез угаждане на склонностите на ключови индивиди, тя прикрито може да подкупи доминиращ елит от създатели на обществено мнение.
Изглежда, този е бил методът, избран от шефовете на пропагандата на Сталин, които оплели своите паяжини сред културните кръгове на водещите западни страни след 20-те години на XX век. Главният контрольор в тази област бил един привидно безвреден немски комунист, някогашен съратник на Ленин в Швейцария и някога познат на доктор Гьобелс в Райхстага, Вили Мюнценберг (1889-1940). Работейки съвместно със съветските шпиони, той усъвършенствал изкуството да върши тайната работа на открито. Организирал серия кампании срещу “Антимилитаризма”, “Антиимпериализма” и преди всичко “Антифашизма”, предавайки дневния ред на шепа доверчиви наивници в Берлин, Париж и Лондон. Главните му жертви и наборници, кръстени от скептиците “спътници”, рядко влизали в Комунистическата партия и обидено отричали, че са били манипулирани. Сред тях имало писатели, художници, редактори, ляво настроени издатели и внимателно подбрани знаменитости - като Ромен Ролан, Луис Арагон, Андре Малро, Хайнрих Ман, Бертолд Брехт, Ан-тъни Брънт, Харолд Ласки, Клод Кокбърн, Сидни и Беатрис Уеб и половината група Блум-сбъри. Тъй като всички дърпали конците на своите последователи, наречени “Невинни клубове”, те постигнали ефекта на вълната, който уместно бил наречен “развъждане на зайци”. Крайната цел била ясно определена: “да втълпи на дясно ориентирания, некомунистически Запад доминиращото политическо предубеждение на епохата: вярата, че всяко мнение, което случайно служи… на Съветския съюз, е извлечено от най-съществените елементи на човешкото благоприличие.”2