Практическата наука останала в ранното си детство през епохата, когато върху теорията на Коперник се водели диспути. Обаче били изказани някои важни твърдения от бившия лорд-канцлер на Англия Френсис Бейкън (1561-1626), бащата на научния метод. В своите книги Advancement of Learning (1605), Novum Organum (1620) и New Atlantis (1627) Бейкън прави предложението, че познанието трябва да се развива чрез дисциплинирани и систематични експерименти и чрез изводи, базирани върху експериментална информация. С това той се противопоставя смело на традиционния дедуктивен метод, при който познанието можело да се установява само чрез справка до определена приета аксиома, санкционирана от Църквата. Знаменателно е, че Бейкън поддържал тезата, че научното изследване трябва да допълва изучаването на Библията. Науката трябвало да бъде запазена в съвместимост с християнската теология. “Ученият стана свещеник на Божията книга на природата.” Един от пламенните последователи на Бейкън, Джон Уилкинс (1614-72), някога епископ на Честър и член-основател на Кралското общество, написал любопитната книга Discovery of a World on the Moon (1638), съдържаща идеята за лунно пътешествие: “Обитателите на другите светове са спасени по същия начин като нас, чрез кръвта на Христос”20.
Важен напредък бил направен и от философите с математически наклонности, особено от двамата блестящи французи Рене Декарт (1596-1650) и Блез Паскал (1623— 62) и техния наследник Бенедикт Спиноза (1632-77). Декарт, войник авантюрист, който станал свидетел на Битката на Бялата планина, изживял по-голямата част от живота си като изгнаник в Холандия. Той се свързва най-вече с безкомпромисната ра-ционалистична система, кръстена на него (картезианство), която е развита в неговата Discours sur la méthode (1637). След като отхвърлил всяка информация, идваща при него чрез сетивата му или според авторитета на други, той заключил, че трябва поне да съществува, след като може да мисли: Cogito, ergo sum, “Мисля, значи съществувам“ е основата на модерната епистемология. В същото време във философията, която разделяла материята от духа и която се ровела във всичко, от медицината до морала, Декарт наблегнал върху механистичния възглед за света, който дори тогава бил в сила. Животните например били разглеждани като сложни машини, както и човешките същества.
524
RENATIO
1_ЕвВ1А
През 1622 г., в един църковен процес с малка публичност, една флорентинска игуменка, на име Бенедета Карлини била обвинена в неправилни прояви. Тя се хвалела, че има мистически видения; твърдяла, че притежава свещената стигма; и събудила подозрения чрез някои форми на сексуални нарушения. По-късно била лишена от сана си и прекарала четиридесет и пет години в затвора.
През 1985 г., насред много по-голяма публичност, един водещ американски издател издал описание на процеса под заглавие “Монахиня лесбийка в ренесансова Италия”1. За жалост материалите от процеса не съвпадали много с внушенията от заглавието. Пострене-сансовите инквизитори се концентрирали върху религиозните схващания на подсъдимата. Те не само пропуснали да наблегнат върху сензационните детайли на лесбийския “начин на живот”; те просто не се интересували от това. Един разочарован критик коментирал, че в никое време преди настоящето мъжете не били способни да разберат идеята за лесбийството. В същото време “очевидно оксиморонният термин “монахиня лесбийка” гьделичка лесно любопитството… и гарантира продажбата на определен брой книги”2.
Разбира се, дълг е на историците да наблягат върху контраста между стандартите на миналото и стандартите на настоящето. Някои изпълняват този дълг целенасочено, други - случайно.
Паскал, роден в Клермон фернан и затворник в янсенисткия Порт Роял в Париж, приел механистичния идеал до точката, в която успял да произведе първия “компютър”. Неговите Lettres provinciales (1656) все още се цитират в йезуитската литература като чаша отрова. Но събраните му Pensées (1670) са деликатна смесица от модерния рационализъм и ясния здрав смисъл. “Le coeur a ses raisons, написал той, que la Raison ne connaît point” (Сърцето си има своите причини, които Разумът не може да знае). Или отново; “Хората не са нито ангели, нито зверове. Но с лош късмет някой, който се опитва да създаде ангел, създава звяр”. Сред зачестяващите подмятания за конфликт между науката и религията той предложил своя прочут риск в полза на Вярата. Ако християнският Бог съществува, твърдял Паскал, вярващите ще наследят вечния живот. Ако не, те няма да бъдат по-зле от неверниците. И в този случай християнската вяра си струва риска.