Оранжисткият орден бил основан в Армаг през 1795 г. Както по-ранния Момчетата на зората, той целял да запази протестантското (епископалното) превъзходство в Ирландия. Неговият герой бил Крал Били (Уилям III): неговият лозунг - “Не се предавайте!” В едно време, когато британският закон дискриминирал както католиците, така и презвита-рианците, Орденът се възприемал като щит на един изолиран елит срещу нарастващата популярност на Обединените ирландци на Уулф Тоун. Тоун (1763-98), умерен протестант, преследвал двойни цели за универсална толерантност и за суверенна ирландска република. Той апелирал към Франция за военна помощ.
В ожесточените сражения от 1795-8 г. Оранжисткият орден играел водеща роля в британските планове да отблъснат нашествието и да потушат размириците. Експедицията на генерал Хох, която отплавала от Брест през 1796 г., си изпатила в залива Бентри. Генерал Хумберт акостирал успешно в Килала в графство Майо, но се задържал за кратко. Въоръженото въстание в Уиклоу и Уоксфорд се провалило след битката на Винегар Хил (юни 1798). Тоун, пленен във френска флотска униформа, се самоубил.
В тези и в последвалите събития оранжистите следвали своя единствен дневен ред. Те се противопоставили както на Акта на Обединението (1801), така и на Дениъл 0’Конъл. Не приели Обединението, докато след 1829 г. не се появила перспективата една автономна Ирландия да бъде управлявана от освободените католици. Но те отхвърлили главното течение в британския юнионизъм. През 1912-14 г. осигурили гръбнака на Ълстърските доброволци, които били обучени да не се подчиняват на Уестминстър и на Ирландската програма за родно управление. Най-голямото им влияние било упражнено, когато Северна Ирландия притежавала самоуправление в рамките на Обединеното кралство от 1920 до 1976 г.
В продължение на 200 години Оранжисткият орден провежда ежегодни паради по случай годишнината от Бойн. Манифестанти с бомбета и оранжеви шарфове маршируват предизвикателно през католическите квартали, под свирукане и военна музика. И се вдига старият тост:
“За славната, набожна и безсмъртна памет на великия и добър крал Уилям, който ни спаси от католицизма, робството, мошеничеството, медните пари и дървените обувки. И среден пръст на епископа от Корк!”
544
RENATIO
ни изследвания. Освен Кеплер, Брахе, Кемпиън и Бруно, Джузепе Аркимболдо 1 (1537-93) се прочул като основател на сюрреапистичната живопис (виж Илюстрация 1 54), а Корнелиус Дребер (1572-1633), илюзионист и оперен художник - като откривател на вечно движещата се машина. Дребер, който посетил Лондон, обещал на Джеймз I телескоп, с който книгите да могат да се четат от миля разстояние. Смята се, че той ] е бил прототип за Просперо, “погълнат от тайните науки”, в “Бурята” на Шекспир, точно ] както самият Рудолф може да е вдъхновил дука в “Мяра според мяра”*2. Приказната художествена колекция на Рудолф станала стратегическа цел на шведската армия през по-късните етапи на Тридесетгодишната война, [alchemia] [opéra]
Испания преминала от величие към упадък за по-малко от век. “За няколко ] приказни десетилетия Испания беше най-великата сила на света” и “всичко освен господаря на Европа”43. При Карл V/Карлос I (упр. 1516-56) тя преживяла епохата на crucero, conquistadores и tercio, в ясно съотношение между доставките на американско злато и издръжката на най-добрата армия в Европа. При Филип II (упр. 1556-98) тя била на върха на своята политическа и културна мощ, докато не била дестабилизирана от вътрешната съпротива, от враждебността на франция и Англия и от бунта на i Нидерландия. При наследниците на Филип - Филип III (упр. 1598-1621), Филип IV (упр. ! 1621-65) и малоумния Карлос II (упр. 1665-1700) - тя не успяла да се възстанови от все по-отслабващата династия, от партизанщината на благородниците и от омаломо-1 щилото я участие в Тридесетгодишната война. Падането било толкова внезапно, че самите испанци уместно се чудели: “дали първоначалното постижение не е било ни- : що повече от епдапо - илюзия?“44 [flamenco]
Филип II трябва да е бил прототипът на всички монарси, които са се опитвали да управляват, без да стават от бюрата си (виж Илюстрация 43). Аскетичен, каещ се, неуморим, погълнат от самотни изследвания в мрачния Ескориал на голото плато край Мадрид, той се стремял да наложи духовно и административно еднообразие какво- ; то разнообразието на неговите обширни владения никога не би допуснало. Той управлявал чрез два паралелни съвета - единият, посветен на главните политически области, другият - на управлението на шест главни териториални единици. Защото, ! освен бащините си - кастилско, арагонско, италианско, бургундско и американско-наследства, през 1580 г. той завладял и обширното португалско наследство на майка си. Неговото незачитане на правата на различните Конференции достигнало своя връх в обесването на Justizar на Арагон. Но мечтата за “един монарх, една империя, един меч” била преследвана неуморно под претекст, че кралят най-добре знае как да trabajar para el pueblo, “работи за своя народ”45. В този процес той осъдил своя болен, затворен син на смърт; вдъхновил Инквизицията за вълни на autos-da-fé\ и принудил преследвания Морискос от Гранада да се разбунтува през 1568-9 г., обидените холандци да се надигнат през 1566 г., унизените арагонци - през 1591-2 г. Неговите противници, като Вилхелм Мълчаливия, го смятали просто за “убиец и лъжец”. Никога един очевидно чувствителен човек не може толкова напълно да пренебрегне чувствителността на другите. Абсолютен господар на Църквата в Испания, той се опитал да изкорени враговете й из цяла Европа. Заклел се да отмъсти за паметта на втората си съпруга в Англия. Намесил се против хугенотите във Франция. Погрешно приемал холандските протестанти за източник на цялото недоволство в Нидерландия. Но Бог, като фи-